— Виждате ли — продължи тихо Блейс, — ние сме наясно, че при определени ситуации някои неща са неизбежни за определен вид организации или дори за част от тях. Също така приемаме, че лицето, отговарящо за това, е принудено да ги държи в най-строга тайна. А междувременно много често се налага да се работи с информация, за съхранението, на която няма как да разчитаме само на паметта си. Така в крайна сметка се стига до необходимостта да си направиш секретни файлове.
— Но аз нямам никакви секретни файлове — запротестира Хамър.
— Независимо от това, аз все пак мисля, че ние двамата трябва да си поговорим за тях — произнесе настойчиво Блейс, но без да променя мекотата на тембъра си. — Виждате ли, има още едно важно обстоятелство: всеки човек — ръководител или подчинен — освен служебния има и личен живот. Неизбежно е в един момент личния живот да не повлияе на служебния, а стигне ли се дотам, то такива неща трябва да се пазят в тайна. Както вече споменах, почти винаги и навсякъде нещата стоят именно така.
— Можете да кажете на Дахно — процеди през зъби Хамър, — че все пак има едно място, където това правило не важи. Аз никога не съм крил нищо от организацията и не е имало необходимост да го правя. Пак ви повтарям — тук, на Фрайланд, няма никакви секретни файлове.
— Още по-хубаво, ще му предам думите ви — кимна Блейс. — А сега защо да не сменим най-сетне темата? Съжалявам, че трябваше да засегна този въпрос, но нали разбирате, това ми е работата — трябва да проверявам сигурността на организацията на всяка планета.
Хамър все още стискаше зъби.
— Да… — Макар и трудно, успя да си наложи да звучи шеговито. — Разбирам. Но пак ви казвам, ще бъдете съвсем прав, ако кажете на брат си, че тук не сте открили нищо такова.
— Не се съмнявайте в това. — Усмихна се Блейс. — В доклада ми ще има само проверени и неоспорими факти.
Неприятната тема беше изоставена и те преминаха към обсъждането на други, по-интересни неща.
Хамър заразправя на Блейс за преподавателите и треньорите, обучаващи тукашните студенти, а също и за перспективите на випускниците. Така мина времето, почти до края на вечерята. После Хамър дискретно попита Блейс дали не би се заинтересувал от нощния живот на Фрайланд, но Блейс се извини с натрупалата се умора от пътуването и учтиво отказа. Оправда се с това, че за да си почине, както трябва, са му необходими десет-дванадесет часа сън.
С това срещата им приключи и Блейс се отправи към хотела. Там той седна до писалището в хола на апартамента си и нанесе в дневника, който стриктно водеше, кратко описание на прекарания ден, като отбеляза подробности от проведения разговор с Хамър за секретните файлове. После излезе на терасата, която се простираше покрай прозорците на хола и спалнята.
Блейс беше настанен на тридесет и петия етаж, а хотела имаше всичко четиридесет и два. Градът сияеше под него в море от светлини, простиращо се чак до хоризонта. Някъде далеч напред, примерно на десетина квартала разстояние, се виждаха тъмните очертания на сградата на офиса, от прозорците или балконите, на който спокойно можеше да го наблюдава някой.
Преди да си легне да спи, Блейс притвори една от вратите на балкона и пусна тънките вътрешни щори. После си облече халата, изключи лампата и легна по гръб, като подложи ръце под главата си. Той си лежеше, гледайки тъмния таван, върху който играеха отблясъците на уличните светлини. Стаята му изглеждаше абсолютно тъмна за всеки влязъл отвън, но очите на Блейс вече бяха посвикнали с мрака и той виждаше достатъчно добре всичко вътре.
Малко след полунощ на терасата се появиха две, едва различими човешки фигури. Нямаше откъде да дойдат, освен от покрива. Блейс безшумно се надигна от кревата и се скри в един от ъглите на спалнята, до прозореца. Той развърза колана на халата си и държейки го в изнесените си напред ръце, напрегнато зачака.
Нощните посетители внимателно надникнаха през полуотворената врата, тъй като навън беше относително светло, а в спалнята беше твърде тъмно. Не можеше да се види дали има някой на кревата или не. Те изчакаха малко, дръпнаха пердетата и се прокраднаха в стаята. И двамата бяха въоръжени. Блейс разпозна дългите цеви, стърчащи от предпазната екранираща мрежа — бяха импулсни пистолети, оръжието на убийците. Военните отдавна не ги използваха заради недостатъчната им далекобойност и неточната им стрелба на разстояние, по-голямо от десетина метра. Но пък бяха абсолютно безшумни и не оставяха никакви следи по тялото на жертвата, загинала от силния токов импулс. Ако те улучеха в сърцето, смъртта беше моментална, като при това нито един специалист не можеше да каже със сигурност дали сърцето не е спряло поради естествена смърт, независимо от високото ниво на съвременната медицина.