Когато и втория убиец се озова в стаята, Блейс се промъкна зад него и като преметна колана през гърлото му, рязко го стегна, стискайки с цялата си сила на добре тренираните си мускули. Противникът му застина на място, а после бавно се засмъква към пода. Придържайки с лявата си ръка омекналото тяло, Блейс сграбчи пистолета му с дясната. Но все пак не можа да го удържи и бездиханното тяло се стовари глухо на земята. Този, който бе влязъл първи, чу шума и се обърна, за да се изправи точно срещу дулото на пистолета, отнет от другаря му.
— Хвърли оръжието! — гласът на Блейс изгърмя внушително с командната нотка, присъща на Хенри. — Иди до леглото!
Убиецът се подчини. Държейки пистолета насочен към него, Блейс отстъпи встрани, за да вдигне другия, току-що хвърлен на пода. После се дръпна така, че да държи на мушка и двамата среднощни гости.
— А сега издърпай и приятелчето си до кревата, а после легни по корем на пода до него. И да не сте шукнали — държа ви на прицел!
Онзи изпълни послушно всичко. Блейс се приближи до постелята си, включи лампата и набра частния номер, на който можеше да намери нощно време Хамър. Където и да беше вицепрезидентът, разговорът автоматически се прехвърляше от този телефон директно към него.
Дълго време никой не отговаряше, после обаче се чу сънения глас на Хамър. Вероятно току-що се бе събудил.
— Слушам! Кой е? — попита той.
— Мисля, че прекрасно знаете кой е — отговори Блейс. — Аз съм, Блейс. Имам малко неприятности. Бих искал незабавно да дойдете тук.
Няколко секунди се чуваше приглушено мърморене, а после отново прозвуча гласа на Хамър. Той още не се бе разсънил, но отговорът му звучеше съвсем недвусмислено.
— Много съжалявам, Блейс, но в момента ми е абсолютно невъзможно. Хайде да го отложим за утре, сутринта…
— Хамър — меко го прекъсна Блейс, — нима вече забравихте онзи лист, който ви показах на терминала в космодрума?
Отново настъпи тишина, а после пак се чу гласа на другия, но в него нямаше и грам сънливост — напротив, беше твърде гневен.
— Прекрасно си го спомням!
— Тогава веднага елате тук. След колко време да ви очаквам?
— Няма да стане толкова бързо — промърмори Хамър. — Вдигате ме от леглото. Най-рано — след тридесет минути.
— Половин час? — Блейс се обърна да погледне единия от пленниците си, който започваше да дава признаци на живот и инстинктивно се опитваше да се изправи.
— Долу! — заповяда Блейс, но без да вика много, защото не искаше да го чуят по телефона. — Страхувам се, че не мога да ви дам тридесет минути, Хамър. Най-много двадесет. — И той прекъсна връзката.
— Чухте ли? — обърна се към убийците Блейс.
— Ще се наложи да си лежите още двадесет минути — използвайте това време да си починете. Ако някой се опита да стане, ще го убия.
Минаха малко повече от двадесетина минути, докато чуят звуковия сигнал, от монтирания на входната врата на апартамента, звънец. Блейс натисна копчето за комуникация.
— Кой е?
— Много добре знаете кой е — аз съм, Хамър!
Блейс натисна друг бутон за отваряне на вратата и чу как Хамър влезе. Входната врата се затвори след него, той мина през хола и след секунди вече беше в спалнята. Като видя двамата млади хора, проснати на пода и пистолетите в ръцете на Блейс, той замря, загубил ума и дума.
— Вие, разбира се, знаете кои са те — произнесе Блейс.
— Аз? Никога не съм ги виждал. — Хамър се усмихна. — Блейс, през цялата вечер имате разни странни хрумвания.
— Добре тогава. Ей, вие двамата! Вече му чухте гласа, а сега вдигнете глави за секунда, за да видите и лицето му. Хайде, бързо!
Убийците надигнаха глави, погледнаха Хамър и отново се захлупиха по очи.
— Познавате ли го? — попита Блейс. Двамата измучаха нещо в знак на отрицание. — А вие, Хамър — сигурен ли сте, че не ги познавате? — продължаваше Блейс. — Колко жалко. Мислех, че ще приключим с цялата работа, без да вдигаме излишен шум. Но явно няма да го бъде — ще ми се наложи да ги убия, а пък на вас ще възложа да се погрижите за труповете, а после — да не позволите на местната полиция да ми създава проблеми… Въпреки, че по моему, всеки съд би ме оправдал.
— Защо си мислите, че мога да ви помогна с нещо, ако убиете тези двамата? — поинтересува се ядосано Хамър. — И защо смятате, че мога да ви прикрия пред закона?
— Не можете ли? — попита Блейс. — Мно-о-го интересно. Та вашият филиал тук е първия извън пределите на Асоциация. Вашата група съществува от най-отдавна. Нали през цялото време, откакто съм тук, постоянно ми натяквате, че сте в състояние да разрешите всеки такъв проблем, та дори и работата да е стигнала до съд и намеса на закона? Направо не вярвам на ушите си! По-скоро си мисля, че излишно преувеличавате, и Дахно ще бъде безкрайно изненадан да чуе, че вие нямате никакво влияние тук. Знаете ли какво си мисля — ако ги бях убил тия двамата, вие щяхте прекрасно да се справите с всичко останало. Просто одеве си помислих, че ако не ги убивам, ще имате по-малко грижи. Разбирате ли, бях напълно сигурен, че ги познавате. Но вие продължавате да твърдите, че това не е вярно, нали така?