Възцари се дълго мълчание. Блейс местеше очи ту към лежащите на пода младежи, ту към Хамър.
— Добре де, познавам ги! — възкликна накрая Хамър. — Те са двама непохватни идиота — но са от моите хора!
— Много сте строг към тях — отвърна Блейс. — Струва ми се, че още докато са ви обучавали, са ви втълпили, че ръководителят на организацията е лично отговорен за всичко, което се случва. Тоест, излиза, че само и единствено вие сте виновен за тяхната непохватност. Сега какво — да ги очистя ли или…?
— По-добре да ги пуснем… — промърмори Хамър.
— Само че на ваша отговорност — съгласи се Блейс, а после се обърна към легналите на пода неудачници. — Можете да станете и да се махате, или каквото там ви каже този човек!
Блейс ги държеше на мушка, докато се изправяха, страхливо поглеждайки, ту към Хамър, ту към самия него, не знаейки какво да правят по-нататък.
— Навън би трябвало да има въже или нещо подобно — кресна Хамър. — Измитайте се обратно през балкона и нека онзи, който ви чака на покрива, да ви изтегли отгоре, а после изчезвайте и по възможност, без да оставяте следи!
Те се оттеглиха веднага, без дори да се огледат. И двамата много си приличаха, също като близнаци, само косите им бяха с различен цвят.
Блейс остави единия от пистолетите и включи осветлението на терасата. Вторият пистолет като че ли случайно остана насочен към Хамър. Осветената тераса вече беше празна.
— Предполагам, че вече ви е ясно какво имах предвид, като казах вчера, че при определени ситуации някои неща са неизбежни. Ще ми покажете ли вече секретните си файлове?
— Утре ще ги видите — отговори Хамър.
— Виждате ли — усмихна се Блейс, — ако ги видя утре, навярно може да се окаже, че те са малко по-различни, отколкото са били първоначално. Колкото и да е странно, но с файловете е така: част от тях може да изчезнат, нещо може да се промени… Най-добре ще е още сега да отидем да ги видим.
— Сега? — учуди се Хамър. — Но вече е полунощ, а ако не е и по-късно!
— Няма проблеми — сви рамене Блейс, — изобщо не съм изморен.
Глава 23
През нощта офисът на Хамър изглеждаше досущ като всеки друг по това време на денонощието. Осветлението беше сякаш твърде ярко и не на място, празните и голи повърхности на масите не предразполагаха човек да извършва каквато и да е работа по това време.
Даже солидния кабинет на Хамър изглеждаше по подобен начин. Блейс положи длан върху рамото на спътника си и усети как онзи инстинктивно се напрегна при допира му. По принцип квакерите се стараеха да избягват всякакъв физически контакт и въпреки че Хамър отдавна не живееше в такава среда, навикът си оставаше навик. Блейс го заговори с мек и приятелски глас.
— Значи така — вие знаете с каква част от файловете ви искам да се запозная, а аз — не. Затова, докато ги преглеждам, бих искал да сте наблизо. Съобщете ми кода за достъп, моля.
Блейс набра казаната му комбинация от символи и на екрана се появи написаната с големи букви дума „ЛИЧНО“. Той започна да преглежда файловете по азбучен ред, запомняйки набързо съдържанието на всеки от тях и тутакси преминаваше към следващия.
— Наистина ли успявате да ги прочетете? — запита след няколко минути Хамър.
— Да — потвърди Блейс, без да откъсва очи от екрана, — аз чета бързо.
Той продължи да изучава файловете и след около час и половина приключи с тях. Изключи компютъра и се завъртя към Хамър.
— Хм-м, много интересно — каза той. — А сега хайде да отидем на някое място, където спокойно да си поговорим. Можем даже да се върнем и в апартамента ми в хотела, но само ако сте абсолютно сигурен, че е безопасно. Впрочем, подслушвахте ли ме?
— Да, подслушвахме ви, но точно днес не успяхме да сложим нов микрофон. В хотела се извършва ежедневна проверка дали някъде не е закачено подслушвателно устройство. Но ако искате, мога да ви заведа в един частен клуб, където никой няма да ни безпокои.
— Добре — кимна Блейс.
Оказа се, че частния клуб е само на няколко минути пеша. Хамър отвори входната врата със собствен ключ и влезе в хола. Един човек, висок почти колкото Блейс, но много по-масивен от него, се надигна от мястото си зад една неголяма масичка и им препречи пътя.