След горе-долу три стандартни месеца Блейс отново стъпи на Асоциация. Той се свърза по телефона с Дахно направо от космодрума и му обясни, че първо би искал да се отбие при Хенри и Джошуа и да им изкаже съболезнованията си.
Когато Блейс вкара наетият от него оувъркар в двора на фермата, вече беше тъмно. В къщата светеше. Той знаеше, че обикновено по това време Хенри и Джошуа вечерят. Нямаше как да не са чули шума на двигателите, когато се отби от шосето към фермата.
Както и предполагаше, Джошуа изскочи от къщата точно когато Блейс се измъкваше от колата, а Хенри го чакаше вътре. Джошуа беше вече навярно двадесет и няколко годишен, но се хвърли към оувъркара също както Уил някога, когато Блейс напусна завинаги фермата. Но за разлика от по-малкия си брат той не се хвърли да се прегръща, а просто протегна ръка и двамата с Блейс сърдечно се здрависаха.
— Знаех си, че веднага щом можеш, ще ни навестиш, Блейс! — възкликна Джошуа. — О, как се радвам да те видя!
— А аз как се радвам, че отново съм тук… — каза от дъното на душата си Блейс.
— Виж, Блейс… — обърна се към него Джошуа, докато вървяха към къщата, — недей да говориш за Уил, преди татко сам да е отворил дума… Може ли?
— Разбира се — отговори Блейс.
Те влязоха в къщата. Хенри седеше до масата и прехвърляше книжата си. Той вдигна глава и на лицето му се появи обичайната му сдържана усмивка.
— Добре дошъл, Блейс.
— Леле, колко си пораснал — удиви се Джошуа, успял вече да го разгледа по-подробно. — Ама ти си направо гигант!
Блейс се разсмя.
— Дахно наистина е гигант, а аз — все още не.
— Като че ли… не си ли по-висок от него? — забеляза Хенри.
— Ние сме абсолютно еднакви на ръст — отвърна Блейс, — но той е по-тежък от мен.
Очевидно, Джошуа допреди малко се бе занимавал с поправката на сбруята — тя беше разстлана на гърба на стола му. Той предложи на Блейс да седне и отново се хвана за шилото и дебелата игла с едва промушен в нея насмолен обущарски конец. Джошуа продължи да разговаря, без да прекъсва работата си, също както и Хенри. Това не предизвиква раздразнение в Блейс. Той знаеше, че те трябва да се възползват от всяка свободна минута, за да успеят да свършат навреме всичко.
— На междупланетно пътуване ли беше? — попита Хенри, без да откъсва поглед от бумагите си.
— Да — отвърна Блейс. — Посетих всички светове, на които има филиали на организацията на Дахно.
— Но на Сета няма, нали? — Хенри продължаваше да не вдига очи.
— Не — излъга Блейс, — не съм ходил на Сета.
Джошуа се намеси в разговора.
— Какви са тези други светове, Блейс? Как изглеждат, на какво приличат?
Въпросът съвсем не бе зададен само от учтивост. Джошуа наистина се интересуваше.
Блейс се усмихна.
— Градовете им много приличат на Екюмени. Е, а хората са почти същите като онези, които живеят тук. Всичко е горе-долу почти същото, и бизнеса, и политиката.
— Независимо от това, сигурно е било много интересно пътешествие. — За първи път в гласа на Джошуа се промъкнаха тъга и съжаление.
— Не може да се каже, че не беше интересно — отговори Блейс, — но нямаше нищо кой знае какво, че да го запомня.
— Мястото ни е тук, Джошуа — отбеляза Хенри.
— Да, татко, знам — отвърна Джошуа точно така, както бе отговарял вече много, много пъти.
Вестта, че Блейс ще остане за през нощта, а може би дори ще прекара и няколко дни с тях, бе приета с радост. Джошуа изнесе от спалнята старото легло на Блейс, тъй като се оказа, че му е малко, и внесе голямото легло с два матрака, на което навремето бе спал Дахно. И макар че девет часа все още беше доста ранен час за Блейс, той си легна в същата тази стая, в която спяха като деца, точно срещу леглото на Джошуа.
През следващите два дни Блейс се труди рамо до рамо с братовчед си и чичо си, вършейки всичко, което му попаднеше. Да седи сам в къщата беше глупаво и неловко, освен това той не обичаше да безделничи. По-голямата част от времето си прекара с Джошуа, слушайки разказите му за това, какво се е случило, след като той бе напуснал фермата. Братовчед му сподели и опасенията си относно Хенри, докато двамата с Блейс поправяха оградата.
— Той никога не говори за това и се старае да не показва мъката си, но след загубата на Уил, предшествана от загубата и на майка преди много години, той се чувства съвсем сам. Това е една от причините, поради които не се решавам да се оженя, точно сега. Все пак фермата все още е негова. А ако доведа жена тук и ни се родят деца, той ще се почувства излишен и постепенно ще бъде принуден да отстъпва все повече и повече… Не искам това. От друга страна, не мога до безкрайност да моля Рут да почака още малко…