— Тук е. Натиснете копчето под екрана, вдясно от вратата и ако вътре има някой, ще ви отговорят.
— Благодаря! — отзова се Блейс.
Мъжът помаха с ръка в отговор и си тръгна. Докато се отдалечаваше, Блейс си даваше вид, че събира багажа си с намерението после да излезе и да позвъни на вратата. Най-накрая кафявият оувър зави на кръстопътя и изчезна между дърветата.
Блейс остана на мястото си, внимателно наблюдавайки вратата и екрана с копчето. И стената, и вратата изглеждаха непробиваеми и изключително здрави. Той не можа да открие никакви видими следи от специално монтирани защитни системи, но със сигурност бяха използвани поне няколко. Блейс отново запали двигателите и спря на кръстопътя. Колата на водача му вече беше едно малко кафяво петънце в далечината. Той излезе от колата, извади бинокъл за нощно виждане — тъкмо се свечеряваше, и започна да разглежда внимателно стената. Особено го интересуваше лявата й част, полускрита в неголяма горичка от дръвчета. Той отиде с колата в тази посока и откри, че натам води черен селски път — както и предполагаше. Блейс остави колата така, че да не се вижда от пътя, излезе от нея и тръгна през горичката към стената. Скоро стигна до мястото, където стената правеше прав ъгъл с пътя. Оттук се виждаше, че тя продължава така още стотина ярда и сетне отново завиваше под прав ъгъл към задната страна на една сграда. Беше абсолютно очевидно, че това не е обикновена ферма.
Блейс се върна до колата, за да се подготви за проучване. Разбира се, от гледна точка на безопасността беше много по-добре сега да си тръгне и да се върне по-късно, но ако искаше пребиваването му в Моузвил да остане незабелязано, най-хубаво беше да действа веднага. Той отвори куфара си и се преоблече в черен маскировъчен костюм. След това намаза лицето си с черна боя и накрая си сложи специални лещи. Те бяха така направени, че можеше да вижда добре както при недостатъчно осветление, така и през деня.
Той взе със себе си много и най-различни приспособления, които можеха да му потрябват. Взе и два ножа — единия мушна в ботуша си, а втория окачи на врата си. Не забрави също и флакона със спрей против кучета-пазачи. Накрая, вече напълно готов, се упъти към стената, до която се стигаше през горичката.
През това време вече се бе стъмнило съвсем, но лещите му позволяваха да вижда толкова добре, колкото и с нощния бинокъл. Докато се обучаваше, Блейс бе усвоил и няколко, както ги бе нарекъл, умения на крадците, и ето че сега те му дотрябваха.
Той се приближи до стената и грижливо я проучи със специалните си датчици — не намери нищо подозрително. Тогава се покатери на растящото в непосредствена близост до стената дърво и насочи един от приборите си към горната част на стената. Оказа се, че под слоя мазилка минава една от алармените системи — оптически датчици.
Но Блейс беше подготвен и за това. Той извади от джоба си нещо, като сгъната носна кърпа и я разтвори. Оказа се много тънък лист от черно фолио, дълъг пет фута и широк четири, който наричаха „транслатор на огледалното отражение“. Блейс се пресегна към стената и с един замах хвърли върху нея фолиото. Сега вече можеше да се прехвърли отгоре й, без да активира системата, тъй като участъка, покрит от него, продължаваше да предава на охраната образа на същото това обсипано със звезди нощно небе, както и допреди малко.
Седнал на стената, Блейс провери с помощта на приборите си дали и на земята има някакви капани. После безшумно скочи долу и се огледа. Пред него имаше алея, от двете страни, на която бяха посадени старателно подстригани дървета, а през листата им прозираше светлина.
Блейс тръгна по алеята. След няколко минути се чу пискливия сигнал на един от сензорите, закачени на колана му. Той поднесе малкия прибор към очите си. Стрелката на скалата се отклони надясно, а под нея светеше числото 200. Докато гледаше, то стана 190. Както изглеждаше, към него се бяха втурнали кучетата пазачи. Чудно само защо не чуваше нищо.
За всеки случай Блейс свали от колана си още един прибор и натисна копчето за разпознаване. На малкото екранче светна надпис: „Кучета, две на брой“. Тази информация беше напълно достатъчна. Той извади флакона и започна да пръска. Излязлата под огромно налягане течност бе толкова силно разпръсната, че висеше като мъгла във въздуха — но това бе една доста миризлива мъгла.
Благодарение на лещите си Блейс вече можеше да види и задаващата се опасност: две големи черни кучета, които приличаха на добермани. За да имаш толкова скъпи кучета, трябваше да се сдобиеш със замразени ембриони от Земята, и да ги държиш в специална лаборатория, докато те се развият до жизнеспособни зародиши. После пък трябваше да им се осигурят подходящите грижи и възпитание.