Глава 2
Мисис Джон Дашууд се почувства изцяло господарка на Норланд, а свекърва й и зълвите й бяха принизени до положението на гостенки. Тя се отнасяше към тях именно като към гостенки — с мълчалива учтивост, а пък съпругът й бе дотолкова любезен, доколкото изобщо можеше да прояви внимание към някой друг, освен към самия себе си, жена си и детето си. Все пак с известна доза искреност той настояваше пред мащехата и сестрите си да чувстват Норланд като свой дом и поканата бе приета, тъй като засега те нямаха предвид нищо друго, преди да се установят в някоя къща недалеч от Норланд.
Къща в околностите на имението бе най-близо до представите на мисис Дашууд за живот, близо до мястото, свързано със спомените за някогашното й щастие. В моменти на добро настроение никой не умееше да бъде по-жизнерадостен от нея и да очаква с по-голяма радост предстоящите мигове на щастие, а щастието се състои и в самото очакване. Ала когато бе обхваната от скръб, въображението й я отнасяше далеч извън пределите на всякаква утеха така, както не можеше да бъде помрачена и радостта й в по-щастливи времена.
Мисис Джон Дашууд изобщо не одобряваше намеренията на своя съпруг по отношение на сестрите му. Да намали наследството на техния любим мъничък син с три хиляди лири означаваше да обере детето и до голяма степен да го обрече на сиромашия. Тя го помоли да размисли отново по този въпрос. Как би обяснил той на самия себе си, че е готов да ограби сина си — единствения си син, като го лиши от толкова значителна сума? И какви претенции могат изобщо да имат госпожици Дашууд, които са му роднини само по бащина линия и това според нея не е никакво роднинство — та какви претенции биха могли да имат те към неговата щедрост, та да очакват подобна огромна сума? Всеизвестно е, че никой не допуска съществуването на кой знае колко силна привързаност между децата на един мъж от различни съпруги и защо е необходимо да се разоряват, да разорят и бедния мъничък Хари, като раздадат парите му на бащините му полусестри?
— Това е последното, за което ме помоли баща ми — отговори съпругът й, — да се грижа за вдовицата и дъщерите му.
— Осмелявам се да отбележа, че той просто не е знаел какво говори, обзалагам се на десет към едно, че в този момент не е разсъждавал нормално. Ако беше на себе си, не би допуснал подобна мисъл — да те моли да раздадеш половината си наследство и да ограбиш собственото си дете.
— Мила моя Фани, той не спомена никаква конкретна сума, само ме помоли в най-общи линии да им помагам и да облекча положението им, което той не успя да направи приживе. Може би щеше да е по-добре, ако бе оставил нещата изцяло в мои ръце. Едва ли е могъл да допусне, че ще ги пренебрегна. Но начинът, по който ме помоли и това, което му обещах в онзи момент ме наведе на мисълта, че най-малкото, което бих могъл да сторя, е да им дам тези пари. Обещанието си е обещание и трябва да се изпълни. Нещо трябва да се направи, когато напуснат Норланд и се установят в новия си дом.
— Добре тогава, нека направим нещо за тях, но това да не е непременно подарък от три хиляди лири. Трябва да имаш предвид, — добави тя, — че след като веднъж си се разделил с парите, никога вече няма да ги видиш. Сестрите ти ще се омъжат и парите ще изчезнат завинаги. Ако все пак някой ден тази сума може да бъде възстановена на нашето бедно малко дете…
— Е да, със сигурност това би променило нещата — каза авторитетно съпругът й. — Един ден Хари може да съжалява, че е бил лишен от толкова значителна сума. Ако създаде голямо семейство например, тези пари биха му дошли съвсем добре.
— Положително биха му свършили добра работа.
— В такъв случай може би за всички засегнати страни ще бъде по-добре да намалим сумата наполовина. Петстотин лири биха представлявали огромно допълнение към техните зестри.
— Дума да няма, наистина огромно! Кой друг брат в целия свят би направил толкова за сестрите си, които дори не са му истински сестри! Всъщност — само наполовина! Но ти имаш толкова щедро сърце!
— Не бих искал да изглеждам дребнав, — отговори той. — В такива случаи е добре да се направи по-скоро прекалено много, отколкото прекалено малко. Хората няма да приказват, че не съм направил достатъчно за тях, а и те самите едва ли се надяват на повече.