Учителят вече се бе нахранил и си помисли, че започва да му става досадно да поддържа разговора със стареца на тази тема.
— Харесва ми вашият поглед върху тези неща. Но нима ние можем нещо да поправим? Човек не трябва да се тревожи излишно, независимо от това, дали животът му минава в трепетно очакване, или си тече мирно и спокойно. А за хората, които са живели толкова отдавна, цели тридесет хиляди години преди нас, ние не можем да направим нищо. Те вече нямат никаква връзка с нашия живот. Дори и да предположим, че всичко това е било така, днес вече нищо не може да се направи. Може би е хубаво, дето се разхождате сред развалините и си мислите за далечното минало, но моля ви, от време на време разхождайте се и до възвишението. Не е ли чудесно, че можем да се наслаждаваме на зеления хълм, в който се спира морето, на красивото небе, на топлото слънце?
— Може би е така. Но един ден, като поостареете, може би и вие ще започнете да мислите за тези неща.
Старецът искаше да каже още нещо, но като че ли не намери подходящи думи. Учениците отдавна бяха привършили със закуската.
— Време е вече да тръгваме.
— Оттук ли ще минете?
— Ще отидем на морския бряг, може би ще намерим там миди и черупки. Ей, идвайте вече, тръгваме! — извика учителят на учениците, които тичаха по възвишението.
Всички се събраха. Дойдоха и онези, които играеха на криеница сред развалините.
— Ударих се! — проплака един, приближавайки се до учителя, който го погали по главата.
— Не плачи — успокояваше го учителят. — Е, малко си се одраскал — дребна работа.
Учителят поглади ласкаво ударената ръка, която имаше шест пръста. Топлият пролетен вятър, чийто мек полъх учителят усещаше с всичките си четири ръце, всяка от които имаше по шест пръста, ни най-малко не се бе изменил за изминалите тридесет милиона години.