Джек Лондон
Развратницата
Понеже беше скъсала с Били, Лорета дойде на гости в Санта Клара. Били не можел да я разбере. Сестра му беше съобщила, че той крачел из стаята и плакал цяла нощ. Лорета също не беше спала цялата нощ и беше плакала по-голямата част от нея. Дейзи го знаеше, защото тя беше плакала най-вече в нейните прегръдки. Знаеше го и съпругът на Дейзи, капитан Кит. Сълзите на Лорета и предумванията на Дейзи то бяха лишили от доста сън.
Виждате ли, капитан Кит не обичаше да се лишава от сън. Нито пък искаше Лорета да се омъжи за Били… или за кой да е друг. Капитан Кит смяташе, че Дейзи има нужда от помощта на по-малката си сестра във воденето на домакинството. Но не го казваше гласно. Вместо това винаги настояваше, че Лорета била твърде млада, за да мисли за женитба. И така това беше идея на капитан Кит — да експедират Лорета на гости при госпожа Хемингуей. Там нямало да има никакъв Били.
Преди да мине и седмица от пристигането й в Санта Клара, Лорета се убеди, че идеята на капитан Кит е била много добра. На първо място, макар Били и да не искаше да го повярва, тя не искаше да се омъжи за него. А на второ място, макар капитан Кит и да не искаше да го повярва, тя не искаше да напусне Дейзи. Когато се навършиха две седмици от идването й в Санта Клара, Лорета беше вече съвършено сигурна, че не иска да се омъжи за Били. Но не беше чак толкова сигурна дали не иска да напусне Дейзи. Не че беше разлюбила Дейзи, но че… имаше си съмнения.
Още с пристигането на Лорета в главата на госпожа Хемингуей започна да се оформя мъгляв план. На втория ден тя забеляза на Джак Хемингуей, своя съпруг, че Лорета била толкова наивно дете, щото, ако не била милата й сърдечност; щяла да бъде направо глупава. В доказателство на което госпожа Хемингуей разправи на мъжа си няколко неща, които го накараха да се изсмее. На третия ден планът на госпожа Хемингуей бе вече доста разработен. Именно тогава тя съчини
едно писмо. На плика написа: „Г-н Едуард Башфорд, Атински клуб, Сан Франциско.“
„Мили Нед“ — започваше писмото. Някога той е бил безумно влюбен в нея три седмици в дните преди омъжването й. Но тя се беше врекла в Джак Хемингуей, който бил притежател на по-стари концесии, както и на сърцето й, а Нед Башфорд беше философски запазил своето сърце цяло, въпреки отказа й. Той просто добавил тази преживелица към голям запас натрупани по същия начин данни, от които изграждаше философия. По артистичност и темперамент той беше елин — отегчен елин. Обичаше да цитира Ницше, за да покаже, че и той е преминал през продължителното боледуване, което настъпва след ревностно търсене на истината; че и той е изплувал твърде опитен, твърде прозорлив, твърде мъдър, за да бъде някога отново обхванат от лудостта на младежите в любовта им към истината. „Да се прекланяш пред въшността“ — често цитираше той; — „да вярваш във форми, в тонове, в думи, в целия Олимп на външността!“ Тази извадка той винаги завършваше с: „Тези елини са били повърхностни… поради задълбочеността си!“
Нед беше доста млад елин, преситен и изтощен. Жените били вероломни и лъжливи, заявяваше той — в моменти, когато имаше рецидиви и се принизяваше от обичайните си висини на философско спокойствие до песимизма. Не вярваше във верността на жените, но предан на немския си учител, не смъкваше от тях прозирните воали, които забулваха тяхното вероломство. Задоволяваше се да ги приема само по външния им вид и да извлича всичко, каквото може от него. Беше повърхностен — поради задълбочеността си.
„Джак ми напомни непременно да ти кажа, че «плуването е чудесно» — пишеше в писмото си госпожа Хемингуей, — и също «да си донесеш рибарските такъми». Госпожа Хемингуей писа в писмото си и други неща. Писа му, че най-после била готова да му представи една съвършено вярна, неопетнена и невинна жена. «Простодушна, по-чиста пъпка на женствеността никога не е разцъфтявала на нашата планета» — беше единият от начините, по които формулираше примамливите си доводи. А на съпруга си каза победоносно: «Ако не го оженя Нед тоя път…», и остави недоизречена ужасната алтернатива, за която й липсваха или достатъчно думи да я изкаже, или достатъчно въображение да си я представи.
Противно на всичките си предчувствия, Лорета откри, че не е нещастна в Санта Клара. Наистина, Били й пишеше всеки ден, но писмата й причиняваха по-малко мъка, отколкото присъствието му. А и терзанието да бъде разделена с Дейзи не беше толкова жестоко, колкото беше очаквала. За първи път в живота тя не се губеше, затъмнена от блясъка на ярката и зряла хубост на Дейзи. При тези благоприятни обстоятелства Лорета бързо изпъкна на преден план, а госпожа Хемингуей скромно и безсрамно се оттегли на заден план.