Лорета започна да открива, че не е бледо светило, отразяващо чужд блясък. Съвсем неволно тя се превърна в център на един малък свят. Когато седеше на пианото, имаше някой да й обръща страниците на нотите и да изразява предпочитания за едни или други песни. Когато изтървеше кърпичката, имаше някой да я дигне. А имаше и някой да я придружава, когато отиваше на разходка или да бере цветя из полята. Научи се също да хвърля въдици в тихи вирове и под буйни улеи да оплита коприненото влакно и влакното от черва на копринена буба в храстите.
Хемингуей не обичаше да обучава новаци и ходеше на риба повечето сам или не отиваше изобщо и с това оставяше на Нед Башфорд предостатъчно време да преценява Лорета като външност. И тя отговаряше на всичките изисквания на философията му. Погледът на сините й очи беше прям като на момче и поради задълбочеността си им се възхищаваше и се въздържаше да изтръпва при двуличието, което неговата философия го караше да вярва, че се спотайва в глъбината им. Тя притежаваше миловидността на стройно цвете, нежността на багрите, извивките на фин порцелан и всичкото това му доставяше огромно удоволствие.
Лорйна разцъфтяваше. Много скоро започна да проявява и личен характер. Тя откри своя собствена воля и свои собствени желания, които не бяха вечно преплетени с волята и желанията на Дейзи. Джак Хемингуей й угаждаше, Алис Хемингуей я глезеше, а Нед Башфорд се грижеше предано за нея. Насърчаваха нейните прищевки, смееха се на лудориите й, а тя започна да проявява прелестната безобидна тирания, която се крие у всички хубави и нежни жени. Обстановката действуваше като приспивателно върху старото й желание да остане да живее при Дейзи. Това желание не я измъчваше вече, както през дните на приятелството й с Били. Колкото повече се беше виждала с Били, толкова по-сигурна беше ставала, че не би могла да живее без Дейзи, Сега колкото повече се виждаше с Нед Башфорд, толкова повече забравяше колко много й трябва Дейзи.
Нед Башфорд също забравяше някои неща. Не можеше да разпознае кое е повърхност и кое задълбоченост и объркваше външния вид с реалността дотам, че ги смяташе за едно и също нещо. Лорета се различавала от другите жени. У нея нямало притворство. Тя била истинска. Поне толкова каза той на госпожа Хемингуей, а и нещо отгоре, и тя се съгласи с него и в същия миг забеляза едната клепка на мъжа й да се спуска за миг — движение, което не можеше да бъде друго, освен намигване.
Именно по това време Лорета получи от Били писмо, което беше малко-,по-различно от другите. В общи черти, както и всичките му писма, то беше патологично. Беше дълъг поменик от симптоми и страдания, нервността му, безсънието и състоянието на сърцето. После следваха укори, каквито никога,не й беше отправял преди. Те бяха достатъчно остри, за да я накарат да се разплаче, и достатъчно верни, за да сложат трагичен отпечатък върху лицето й. Този отпечатък донесе със себе си на закуска сутринта. Тя накара Джак и госпожа Хемингуей да се позамислят и разтревожи Нед. Те го изгледаха въпросително, но той поклати глава.
— Аз ще разбера довечера — каза госпожа Хемингуей на мъжа си.
Обаче Нед хвана Лорета след обеда в голямата всекидневна. Опита се да избяга, но той я улови за ръцете и тя обърна към него лице с мокри мигли и треперещи устни. Нед я загледа мълчаливо и благо. Миглите станаха по-мокри.
— Хайде, хайде, не плачи, малката — рече Нед успокоително и я прегърна покровителствено през рамената. А тя, като уморено дете, захлупи лице на неговото рамо. Нед се развълнува по начин необичаен за един елин, който се е съвзел от продължителното боледуване.
— О, Нед — хлипаше девойката, — само да знаеше колко съм лоша!
Той се усмихна снизходително и пое дълбоко дъх, напоен с уханието на косата й. Помисли за житейския си опит по отношение на жените и още веднъж дълбоко пое дъх. От нея сякаш, се излъчваше непорочната чистота на дете — аурата на неопетнената душа“, както го формулираше той за себе си.
Тогава забеляза, че хлипането й се засилва.
— Какво има, малката? — попита той галено, почти бащински. — Да не те е тормозил Джак? Или скъпата ти възлюбена сестрица е пропуснала да ти пише?
Лорета не отговори и Нед почувствува, че наистина трябва да я целуне по косата и че не отговаря за себе си, ако това положение продължи още дълго.
— Кажи ми — заговори той нежно — и ще видим как мога да ти помогна.
— Не мога. Ти ще ме презираш… О, Нед, толкова ме е срам!
Той се изсмя с недоверие и леко докосна косата й с устни — толкова леко, че тя не усети.
— Скъпо дете да забравим всичко това, каквото и да е то. Аз искам да ти кажа колко много те обичам…