— За Били? — попита тя с губещ се, далечен глас.
— Да, за Били! Ще се погрижа за това. Къде живее той? Аз ще го накарам.
— Но аз не искам да се омъжа за Били! — извика тя, обзета от паника. — О, Нед, нали няма да направиш такова нещо?
— Ще го направя — отговори той строго. — Трябва. Разбираш ли?
Лорета зарови лице в тапицираната облегалка на креслото и избухна в буря от страстни ридания.
Единственото, което Башфорд можеше да различи отначало, както се вслушваше, беше:
— Но аз не искам да се разделя с Дейзи! Не искам да се разделя с Дейзи!
Той мрачно закрачи насам-натам, после спря да послуша от любопитство:
— Отде можех да зная?… У-у-у-у-у — плачеше Лорета. — Той не ми каза. Никой друг никога не ме е целувал. Никога и наум не ми е идвало, че една целувка може да бъде толкова ужасна… докато, у-у-у-у… докато той не ми писа. Аз получих писмото едва тая сутрин.
Лицето му светна. Той като че ли започваше да проумява.
— Само за това ли плачеш?
— Н-не.
Сърцето му се сви.
— За какво плачеш тогава? — поиска да знае той с безнадежден тон.
— Защото ти каза, че трябвало да се омъжа за Били. А аз не искам да се омъжа за Били. Не искам да напусна Дейзи. Не знам какво искам. Да можех да умра!
Нед събра сили за още едно усилие.
— Виж какво сега, Лорета, бъди разумна. Какви са тия приказки за целувки? Ти не си ми разправила всичко.
— Аз… аз не искам да ти разправя всичко.
Тя го изгледа умолително в настъпилата тишина.
— Трябва ли? — най-сетне нерешително попита тя.
— Трябва — каза той повелително. — Трябва да ми разправиш всичко.
— Е, тогава… ама трябва ли?
— Трябва!
— Той… аз… ние… — замънка момичето. После изтърси: — Аз му позволих и той ме целуна.
— Продължавай — с отчаяние заповяда Башфорд.
— Това е всичко — отвърна тя.
— Всичко? — изрече той с безгранично съмнение.
— Всичко? — В нейния глас прозвуча не по-малко безгранично учудване.
— Искам да кажа… ъ-ъ-ъ нищо по-лошо? — Той долавяше със смайване собствената си нескопосност.
— По-лошо ли? — Лорета беше явно озадачена. — Като че ли може да има нещо по-лошо! Били каза…
— Кога го е казал? — неочаквано се заинтересува Башфорд.
— В писмото си, което получих тая сутрин. Били каза, че моите… нашите… нашите целувки били ужасно нещо, ако не се оженим.
На Башфорд му се виеше свят.
— Какво друго каза Били? — попита той.
— Той каза, че когато една жена позволи на някой мъж да я целуне, тя винаги се омъжва за него… че било ужасно, ако не го направи. Такъв бил обичаят, каза той; а аз казвам, че това е лош, проклет обичай и аз не го харесвам. Зная че съм ужасна — добави тя предизвикателно, — но такава съм си.
Башфорд разсеяно извади цигара.
— Имаш ли нещо против, ако запуша? — попита той, като запали клечка кибрит.
След това изведнъж се съвзе.
— Прощавай — възкликна той и захвърли и кибрита, и цигарата. — На мен не ми се пуши. Съвсем не исках да кажа това. Това, което исках да кажа, е…
Той се наведе над Лорета, хвана я за ръцете, след това седна върху облегалката на креслото и нежно я прегърна с едната си ръка.
— Лорета, аз съм глупак. Сериозно го казвам. И искам да кажа още нещо. Искам да станеш моя жена. Той зачака плахо в настъпилото смълчаване.
— Няма ли да ми отговориш? — настоя той.
— Съгласна съм… ако…
— Да, продължавай. Ако какво?
— Ако не трябва да се омъжа за Били.
— Не можеш да се омъжиш за двама ни — почти изкрещя Нед.
— Ами не е ли обичайно… каквото… каквото каза Били?
— Не, не е обичайно. Кажи, Лорета, ще се омъжиш ли за мен?
— Не ми се сърди — свенливо се нацупи тя. Нед я сграбчи в прегръдките си и я целуна.
— Жалко, че не е обичайно — промълви тя с премалял глас сред тази прегръдка, — защото тогава би трябвало да се омъжа за теб, Нед.., скъпи… нали?