— Не. Аз просто искам да Ви задам въпроси и по всяка вероятност да посоча някои последствия от Вашите теории, които… ще ме извините, нали… за които може би Вие не сте мислил…
— О?!
— Разбирате ли, доктор Ролсън, от мига, в който ми разяснихте вашите теории, аз също зная онова, което и Вие знаете. И все пак аз не съм обладан от чувство за самоубийство.
— Вярата е нещо повече от интелектуалност, докторе. Вие би трябвало да повярвате на всичко това с всичките си сетива, нещо, което не правите…
— Вие не мислите вероятно, че това е също едно явление, свързано с адаптацията?
— Какво имате предвид?
— Вие всъщност не сте биолог, доктор Ролсън. И въпреки, че сте много добър физик, Вие не мислите за всичките тези неща с уважение към бактериалните култури, които използвате като аналози. Вие знаете, че е възможно да се отгледат бактериални породи, които да са резистентни към пеницилина или към почти всяка бактериална отрова.
— Е…?!
— Експериментаторите, които ни отглеждат, са работили с човечеството от много поколения насам също, не е ли така?! И тази особена порода, която те са култивирали за два века, не показва признаци за спонтанна смърт. По-точно това е една издръжлива порода, една много заразна порода при това. По-старите породи от висша класа са ограничени в отдалечените самотни градчета или в малките райони и живеят едно или две поколения. Тази е разпространена из целия свят. Тя е много заразна порода. Не мислите ли, че тя може би е развила имунитет към пеницилина? С други думи, методите, които експериментаторите използват, за да унищожат културата, могат да не са ефективни вече, не е ли така?!
Ролсън поклати глава:
— При мен те вършат работа.
— Вие вероятно не сте резистентен. Или сте се попаднал на една много висока пеницилинова концентрация наистина. Помислете за всички онези хора, които са се опитвали да попречат на ядрената война и да наложат някаква мирна форма на управление на света. Това усилие нараства през последните години без да е постигнало грандиозни резултати.
— Това, което ни предстои да преживеем, не е спирането на ядрената война.
— Не, но може би за това нещо се изисква само едно малко усилие. Застъпниците на мира не се самоубиват. Все повече и повече човешки същества изграждат в себе си имунитет срещу експериментите. Знаете ли какво правят те в лабораторията?
— Не зная.
— Вие трябва да знаете. Те се опитват да изобретят едно силово поле, което да възпре атомната бомба. Доктор Ролсън, ако аз култивирам една болестотворна, вирулентна и патологична бактерия, дори и да спазвам всички указания за предпазливост, може някога да ми се прииска да отворя капака на чумата. Ние може би сме бактерии за тях, ние сме опасни за тях, в противен случай те няма да ни унищожават толкова старателно след всеки експеримент.
— Те не са бързи, нали така? За тях хиляда години е като един ден, не е ли така? До този момент те са разбрали, че ние сме от културата, която превъзхожда пеницилина и че ще бъде прекалено късно за тях да ни спрат. Те са ни довели до атома и ако ние можем само да се опазим от намерението да го използваме срещу ближния си, може да се окаже твърде много дори за експериментаторите.
Ролсън се изправи на крака. Макар и да бе дребничък, той беше с пет сантиметра по-висок от Блаущейн:
— Те наистина работят върху силово поле, така ли?
— Опитват се да работят. Но се нуждаят от Вас.
— Не. Аз не мога.
— Те трябва да те победят според установения ред, така че да можете да видите онова, което е толкова очевидно за самия вас. Не забравяйте, че трябва да помогнете, в противен случай човекът ще бъде победен от експериментаторите.
Ролсън направи няколко бързи крачки встрани, вторачен в сляпата, тапицирана стена. След това измърмори:
— Но те трябва да претърпят това поражение. Ако изградят силово поле, то ще означава смърт за всички тях, преди да може да бъде завършено.
— Някои от тях или може би всички те са изградили имунитет, не е ли така? И във всеки случай то ще означава смърт за тях всъщност. Те се опитват…
— Ще се опитам да им помогна — каза Ролсън.
— Все още ли искате да се самоубиете?
— Да.
— Но не ще се опитате да го направите, нали няма да го направите?
— Ще се опитам да не го направя, докторе — устните му се разкривиха в гримаса. — Аз трябва да бъда наблюдаван.
Блаущейн изкачи стълбите и показа пропуска си на охраната във фоайето. Вече беше проверен на външния портал, но самият той, както и неговият пропуск и дори подписа му бяха внимателно прегледани отново. След миг служителят от охраната отстъпи към своята малка кабинка и позвъни на някого по телефона. Отговорът го задоволи. Блаущейн седна за миг и след това отново скочи, за да разтърси ръцете на доктор Грант.