— И президентът на Съединените Щати ще си има неприятности, ако дойде тук, нали? — рече Блаущейн.
Върлинестият физик се усмихна:
— Прав сте, ако се яви тук без предупреждение…
Двамата взеха асансьора, който ги изкачи на дванайстия етаж. Офисът, към който Грант поведе спътника си, имаше три прозореца, които гледаха в три различни посоки. Той беше звукоизолиран и обзаведен с климатична инсталация. Ореховата му на цвят мебелировка лъщеше с висококачествената си полировка.
— Боже мой! — възкликна Блаущейн. — Тук прилича на офиса на някой председател на борд на директорите. Науката се превръща в голям бизнес.
Грант го огледа озадачен:
— Да, зная, но парите на правителството текат лесно и е трудно да убедиш някой конгресмен, че работата ти е важна, освен ако сам не се увери в това и не се докосне до лъскавата повърхност…
Блаущейн седна и почувства, че тапицираната седалка леко се огъна под тежестта му.
— Доктор Елууд Ролсън — каза той — се е съгласил да се върне на работа.
— Великолепно. Надявах се да кажете това. Надявах се, че точно затова искате да се срещнете с мен. — Вдъхновен от новината, Грант предложи на физика цигара, но онзи отказа да я приеме.
— Въпреки това — каза Блаущейн, — той си остава един много болен човек. Към него ще трябва да се отнасяме много внимателно и да го наблюдаваме внимателно.
— Разбира се. Естествено…
— Това не е толкова просто, колкото може би си мислите. Искам да ви кажа нещо за проблемите на Ролсън, така че наистина да разберете колко е деликатна ситуацията.
Той продължи да говори и Грант го слушаше, отначало с внимание, а след това с удивление:
— Но в такъв случай този човек се е шашнал, доктор Блаущейн. Той няма да ни е от никаква полза. Той е луд…
Блаущейн сви рамене:
— Зависи какво разбирате под „луд“. Това е лоша дума, не я използвайте изобщо. Той наистина се заблуждаваше. А дали някой ще хареса таланта му, това един бог може да каже…
— Но наистина… един луд човек може вероятно да…
— Моля ви. Моля ви. Хайде да не навлизаме в дълбоки дискусии по психиатричните дефиниции на тема разумност и така нататък. Човекът се заблуждаваше и аз, разбира се, трябваше да разпръсна заблудите му във всички посоки. Просто ми се удаде да проумея, че в неговия стил на разрешаване на който и да е проблем се съдържа някакъв вид особена способност, както личи по всичко, тоест използва необичайни средства. Не е ли така?
— Да, така е. Трябва да се приеме, че е така…
— Как можем Вие и аз да съдим в такъв случай за стойността на един от неговите изводи. Нека да ви запитам, имате ли напоследък някаква склонност към самоубийство?
— Не мисля, че имам такива склонности.
— А другите учени тук?
— Не, разбира се, че нямат такива склонности.
— Бих ви препоръчал обаче, докато изследването на силовото поле продължава, учените да бъдат под наблюдение. И тук, и в домовете им. Може би не е лоша идеята изобщо да не си ходят у дома. Офиси от този вид биха могли да се превърнат в едно малко общежитие…
— Да преспиват на местоработата си. Никога няма да се съгласят на това.
— О, ще ги накараме. Ако не им кажем истинската причина, а им разкажем, че е с цел да се обезпечи сигурността им, тогава ще се съгласят. „Да се обезпечи сигурността им“ е една хубава фраза в тези дни, не е ли така? Ролсън може да бъде наблюдаван повече от всички останали.
— Разбира се.
— Но всичко това не е достатъчно. Трябва да бъде направено още нещо, което да задоволи моята съвест, в случай че теориите на Ролсън се окажат точни. Всъщност аз не вярвам в тях. Те са заблуда, но след като веднъж са се родили, необходимо е да запитаме какви са причините, които са породили тези заблуди. Каква е причината — в ума на Ролсън, в неговия произход, в неговия живот; какви са причините, които го карат да изпитва необходимост от подобен род заблуди. Човек не може да отговори на този въпрос простичко. Може да изминат години на постоянна психоанализа, за да се открие отговорът. А когато отговорът бъде открит, Ролсън вече няма да може да бъде излекуван.
— Но междувременно ние бихме могли да направим някои разумни предположения. Той е имал нерадостно детство, което в един или друг случай го е срещнало лице в лице със смъртта по доста неприятен начин. В допълнение може да се каже, че той никога не е имал възможност да завързва приятелства с другите деца, а когато е пораснал — с другите мъже. Винаги се е дразнел от по-бавните им реакции. Каквато и да е разликата между неговия мозък и мозъците на другите, тя е издигнала стена между самия него и обществото, и тази стена е толкова яка, колкото и силовото поле, което Вие се опитвате да изобретите. По същите причини той не е могъл да се радва на един нормален сексуален живот. Никога не е бил женен, никога не е имал любими жени…