— Извикайте Блаущейн — каза той.
— Какво?
— Казах, извикайте Блаущейн. Да дойде тук. Сега!
Грант отиде до телефона.
Ролсън отново започна да пише бързо, спираше само за да избърше яростно челото си с опакото на ръката си. Ръката му плувна в пот.
След миг той отново вдигна поглед към Грант и изкрещя:
— Идва ли?
Грант го погледна разтревожен:
— Няма го в офиса му.
— Търсете го у дома. Намерете го където и да е. Използвайте този телефон. Не си играйте с него.
Грант вдигна телефона, а Ролсън притегли още един лист към себе си.
Пет минути по-късно Грант каза:
— Той пристига. Какво се е случило? Изглеждаш ми болен.
Гласът на Ролсън беше ужасно дрезгав:
— Няма време… не мога да… говоря…
Той пишеше, дращеше, чертаеше някаква диаграма. Ръцете му като че ли отлитаха от тялото, като че ли се сбиваха една с друга.
— Диктувай! — настоя Грант. — Аз ще пиша.
Ролсън го отблъсна. Думите му бяха напълно неразбираеми. Беше стиснал китката на едната си ръка с пръстите на другата, побутвайки я като парче дърво, а след това се сгромоляса върху листа хартия.
Грант измъкна листовете изпод тялото му и положи Ролсън на канапето. Засуети се около него, разтревожен и обезнадежден до мига, в който не пристигна Блаущейн.
Блаущейн хвърли поглед на обстановката:
— Какво се е случило?
— Мисля, че е жив — каза Грант. Но в този миг сам Блаущейн се бе уверил в същото и Грант му разказа какво се бе случило.
Блаущейн използва някакъв хиподермик и след това двамата зачакаха резултата. Очите на Ролсън не виждаха, когато отвори клепачи. Чуха го да простенва.
Блаущейн се наведе над него:
— Ролсън…
Ръцете на Ролсън се протегнаха напред слепешката и сграбчиха психиатъра:
— Докторе, върнете ме обратно.
— Ще го направя. Още сега. Ти си открил силовото поле, нали?
— На листа е. Грант, то е на листа…
Грант грабна листата и започна да ги разглежда колебливо.
— Не всичко е там. — Ролсън наруши мълчанието немощно. Това е всичко, което можах да напиша. Вие ще трябва да извадите главното от него. Върнете ме, докторе!
— Почакай — каза Грант и зашепна настоятелно на ухото на Блаущейн. — Не можете ли да го оставите тук, докато не проверим това нещо? Аз няма да мога да изтръгна най-главното от тези листа. Почеркът е нечетлив. Запитайте го какво го кара да мисли, че това ще свърши работа…
— Да го запитам? — вторачи поглед в него Блаущейн. — Не е ли той единственият, който винаги знае?
— За всеки случай ме попитай — обади се Ролсън, който бе дочул разговора им от канапето. Очите му изведнъж бяха се разширили и оживили.
Двамата се обърнаха към него.
— Те не искат силово поле — каза Ролсън. — Те! Експериментаторите! Ако не ми беше хрумнало, нещата щяха да си останат такива, каквито бяха. Но аз не бях схванал тази мисъл… тази мисъл, която е там, на хартията… Аз…, аз не я бях проумял цели трийсет секунди, а когато я проумях, почувствах… почувствах… докторе…
— Какво е това? — запита Блаущейн.
Ролсън отново зашепна:
— Аз съм проникнал по-дълбоко в пеницилина. Можах да почувствам как се гмуркам по-надълбоко и по-надълбоко, колкото по-надълбоко навлизах… никога не съм бил толкова надълбоко… И в същото време съзнавах, че съм на прав път. Изведи ме оттук.
Блаущейн се изправи:
— Ще трябва да го отведа оттук, Грант. Нямаме алтернатива. Ако можеш да разбереш какво е написал, добре. Ако не успееш да го проумееш, не мога да ти помогна с нищо. Този човек не може повече да работи в своята област защото ще умре, не разбираш ли?
— Но — възпротиви се Грант, — той умира от нещо въображаемо.
— Добре де и така да е, той ще бъде наистина мъртъв, както и ако не умираше от нещо въображаемо, нали?!
Ролсън отново беше изпаднал в безсъзнание и не чу нищо от този разговор. Грант погледна мрачно към него и след това каза:
— Ами, в такъв случай отведи го…
Десетина души от високопоставените мъже в Института наблюдаваха как кадрите се плъзгаха един след друг по екрана. Грант ги изгледа със сурово изражение на лицето.
— Мисля, че идеята е достатъчно проста — каза той. — Вие сте математици и инженери. Написаното може и да е нечетливо, но то все пак има някакво значение. Значението е регистрирано по някакъв начин в написаното, колкото и разкривен да е текстът. Първата страница е достатъчно ясна. Това може да бъде едно добро начало. Всеки един от Вас ще прегледа всяка страница по няколко пъти. Ще си записвате всяка хрумнала ви възможна версия. Ще работите независимо един от друг. Не искам да се консултирате помежду си.