Бележката беше адресирана до Блаущейн и гласеше следното:
„Прожекторът се осъществи, аз знаех, че ще се осъществи. Сделката е приключена. Вие го имате и вече не се нуждаете от мен. Така че, аз си отивам. Вие не трябва да се безпокоите за човешката раса, докторе. Излязохте прав. Те са ни отглеждали твърде дълго, те са се възползвали от случая много пъти. Ние сме извън културата сега и те няма да имат възможност да ни спрат. Зная това. Това е всичко, което мога да кажа. Зная, че е така.“
Беше изписал името си бързо, а под него имаше послепис:
„При условие, че достатъчно хора са резистентни към пеницилина.“
Грант понечи да смачка хартията, но Дарити задържа навреме ръката му.
— За доклада, докторе — каза той.
Грант му подаде листа и добави:
— Бедният Ролсън! Той умря, вярвайки във всичките тези глупости.
Блаущейн поклати глава:
— Той вярваше наистина. На Ролсън ще му устроят грандиозно погребение, предполагам и неговото изобретение ще бъде публикувано без вестта за самоубийството и лудостта. Но хората от правителството ще проявят интерес към налудничавите му теории. Тези теории може да не са толкова луди, нали, мистър Дарити?
— Това е глупаво, докторе — каза Грант. — Няма нито един учен, зает с този експеримент, който да е показал и най-малкото безпокойство за това всъщност.
— Кажете му, мистър Дарити — рече Блаущейн.
— Имаше още едно самоубийство — каза Дарити. — Не, не става дума за някой от учените. Не става дума за някой с научна степен. Случи се тази сутрин и ние проучихме въпроса, защото си мислехме, че може би има някаква връзка с днешното изследване. Като че ли няма никаква връзка и ние го запазихме в тайна, докато изпитанието не завърши. Едва сега може би може да се направи някаква връзка.
Човекът, който умря, беше просто един женен тип с три деца. Нямаше причина да умре. Няма история на душевно заболяване. Той се хвърли под една кола. Имаме свидетели и няма съмнение, че го направи целенасочено. Той не умря веднага и беше отведен в болницата. Беше ужасно осакатен, но последните му думи бяха: „Сега се чувствам по-добре!“. И умря.
— Но кой беше той? — запита Грант.
— Хал Рос. Човекът, който всъщност построи Прожектора. Човекът, в чийто офис се намираме.
Блаущейн отиде до прозореца. Вечерното небе притъмняваше и се покриваше със звезди.
— Този човек не знаеше нищо за възгледите на Ролсън — каза той. — Той никога не беше говорил с Ролсън, мистър Дарити ме уверява в това. Учените вероятно са резистентни като цяло. Те трябва да бъдат или вече са прогонени от професията. Ролсън беше едно изключение, един чувствителен към пеницилина тип, който настоя да остане. Вие разбирате какво се случи с него. Но какво да се каже за другите, онези, които останаха в пътеките на живота, където не съществува постоянно прочистване на чувствителните. Каква част от човечеството е резистентна на пеницилина?
— Вие вярвате на Ролсън? — запита ужасен Грант.
— Наистина не зная.
Блаущейн погледна към звездите.
Инкубатори ли бяха те?