— Добре. Това беше. После ще разговарям с него самия.
Този път се възцари спокойна тишина. Доктор Грант следваше извивките на осовата линия, докато инспектор Дарити подхвърляше ножчето си от ръка в ръка.
Надзирателят изслуша разпореждането по уредбата и огледа посетителите:
— Можем да го доведем и тук, инспекторе.
— Не — тръсна глава доктор Грант. — Да отидем при него.
— Това нормално ли е за Ролсън, доктор Грант? — запита Дарити. — Да не би да очаквате да нападне охраната в опит да избяга от килията?
— Не мога да кажа.
— Ние не сме предприели още нищо към него заради онази телеграма от Вашингтон — разпери закоравяла длан надзирателят и сбърчи месестия си нос. — Но, честно казано, той не е за тук. Ще се радвам да ме освободят от него.
— Ще отидем да го видим в килията — каза Дарити.
Тръгнаха по мрачен коридор. От двете им страни се нижеха решетките на килиите. От тях ги наблюдаваха празни, безразлични очи.
— През цялото време ли е бил тук? — Доктор Грант го полазиха тръпки.
Дарити не отговори.
Надзирателят, който вървеше пред тях, спря пред една килия:
— Ето тук.
— Това ли е доктор Ролсън? — запита инспекторът.
Доктор Грант погледна умълчан фигурата върху койката. Мъжът лежеше, когато се приближиха до килията, но сега се надигна на един лакът и се отдръпна към стената. Имаше светла коса с тънък косъм, беше слаб, светлосините му очи ги гледаха безизразно. На дясната му буза личеше розов белег, колкото попова лъжичка.
— Това е Ролсън — потвърди Грант.
Надзирателят отвори вратата и влезе, но инспектор Дарити го отпрати с жест. Ролсън ги наблюдаваше безмълвен.
Междувременно той бе седнал на койката и се опитваше да се отдалечи от посетителите. Адамовата му ябълка подскачаше, когато преглъщаше.
— Доктор Елууд Ролсън — проговори полека Дарити.
— Какво искате? — отвърна неочакван баритон.
— Бихте ли дошли с нас? Имаме някои въпроси към Вас, ако не възразявате.
— Не! Оставете ме на мира!
— Доктор Ролсън — обади се Грант, — изпратиха ме да Ви помоля да се върнете на работа.
Ролсън изгледа колегата си и за миг в очите му проблясна още нещо, освен страх:
— Здравей, Грант — Ролсън стана от койката. — Слушай, опитах се да ги накарам да ме сложат в изолатор. Не можеш ли ти да ги убедиш? Ти ме познаваш, Грант, няма да моля за нещо, което не ми е нужно. Помогни ми. Не мога да понасям тези бетонни стени. Те ме карат да… разбия — той удари с длан сивия бетон зад койката.
Дарити го наблюдава известно време замислен. После извади джобното си ножче и започна да чегърта с бляскавото му острие нокътя на палеца си:
— Бихте ли искали да отидете на лекар?
Ролсън не отговори. Той не откъсваше поглед от острието на метала. Наблюдаваше го с отворена уста, устните му се навлажниха. Започна да диша учестено, трудно си поемаше дъх.
— Махнете това нещо! — промълви той.
— Махнете това нещо ли? — спря любимото си занимание Дарити.
— Ножа. Не го дръжте пред мен. Не мога да го гледам.
— Защо? — инспекторът протегна ръка с ножчето към него. — Какво му е? Хубаво ножче.
Тогава Ролсън скочи. Дарити отстъпи, с лявата ръка улови китката на учения и вдигна ножчето високо във въздуха:
— Какво има, Ролсън? Какво се опитвате да направите?
Грант се възпротиви шумно, но Дарити му даде знак да мълчи.
— Какво искате, Ролсън? — попита настоятелно инспекторът.
Ролсън се опитваше да стигне ножчето, но се огъваше под яката хватка на другия.
— Дайте ми ножа — изпъшка ученият.
— Защо, Ролсън? Какво искате да направите с него?
— Моля Ви. Аз трябва да… Аз трябва да сложа край на живота си.
— Вие искате да умрете?
— Не. Но съм длъжен.
Дарити блъсна Ролсън, а той залитна и падна върху койката си, която изскърца шумно. После инспекторът бавно прибра острието на ножчето на мястото му и го скри в джоба си. Ролсън закри лицето си с ръце. Раменете му потреперваха, но самият той не направи повече никакво движение.
В коридора се носеха виковете на останалите затворници в отговор на шума от килията на Ролсън. Надзирателят се спусна към тях да ги укроти:
— Тишина!
— Всичко е наред, пазачо — погледна го Дарити и се зае да бърше ръцете си с голяма бяла носна кърпа. — Мисля, че ще трябва да извикаме лекар за него.
Доктор Готфрид Блаущайн бе дребен, мургав и говореше с лек австрийски акцент. Малко му трябваше, за да бъде оприличен с образа на психиатър, излязъл от рисунъка на нечия неопитна ръка. Но затова пък бе гладко избръснат и спретнато облечен. Той наблюдаваше Грант изпитателно, като си отбелязваше някои неща. Правеше го автоматично, в последно време оглеждаше като лекар всеки, с когото се срещаше.