Изгонили Адолф Майърс от пенсилванското градче през нощта. Десетина мъже застанали с фенери пред къщата, където Майърс живеел сам, и му заповядали да се облече и излезе. Валяло и един от мъжете носел въже. Искали да обесят младия учител, но нещо във фигурата му, малка, бяла и нещастна, ги умилостивило и те го оставили да избяга. Когато изчезнал в тъмнината, те съжалили за своята слабост, подгонили го, ругаели и хвърляли пръчки и буци кал по фигурата, която плачела и все по-бързо тичала в мрака.
Вече двайсет години Адолф Майърс живееше сам в Уайнсбърг. Беше само на четиридесет години, а изглеждаше на шестдесет и пет. Името Бидълбаум си присвои, видял го изписано на един кашон на някаква товарна гара, когато прекосявал едно градче в Източен Охайо. Имаше леля в Уайнсбърг, старица с черни зъби, която отглеждаше пилета, и живя с нея до смъртта й. Цяла година след станалото в Пенсилвания лежал болен. Когато оздравял, хванал се като надничар из полетата, движел се плахо и винаги криел ръцете си. Макар и не разбрал какво се бе случило, той чувствал, че за всичко са виновни ръцете. Бащите на момчетата непрекъснато говорели нещо за ръцете му. „Пази си ръцете за себе си!“ — крещял кръчмарят, докато буйствал из училищния двор.
Уинг Бидълбаум продължи да крачи напред-назад по верандата на своята къща, докато слънцето се скри и шосето оттатък нивата потъна в сиви сенки. После влезе вътре, отряза си няколко филии хляб и ги намаза с мед. След като заглъхна шумът от вечерния влак, чиито вагони отнасяха дневната беритба на ягоди, и отново се възцари тишината на лятната нощ, той отново излезе на верандата. В тъмното не виждаше ръцете си и те се успокоиха. Макар още да копнееше за присъствието на момчето, чрез което изразяваше любовта си към хората, копнежът отново стана част от самотата и очакванията му. Сетне запали лампата, изми няколкото изцапани от скромната храна чинии и като разпъна походното легло до вратата за към верандата, се приготви за сън. Няколко разпилени трохи от бял хляб лежаха на измития под край масата. Той постави лампата на ниско столче и започна да събира трохите, като ги слагаше една по една в устата си с невероятна бързина. В яркото светло петно под масата приклекналата фигура приличаше на свещеник по време на църковна служба. Неспокойните, изразителни пръсти, които проблясваха на светлината, приличаха на пръсти на набожен фанатик, който отброява бързо на десетици зърната на броеницата си.