Теодор Стърджън
Ръцете на Бианка
Когато Ран ги видя за пръв път, майката на Бианка я водеше за ръка. Бианка бе дребна и трътлеста, със сплъстена коса и развалени зъби. Устата й бе разкривена и лигава. Или беше сляпа, или нямаше нищо против да се блъска в разни неща. Всъщност нямаше значение, защото Бианка бе малоумна. Ръцете й…
Бяха прекрасни ръце, грациозни ръце, меки, гладки и бели като снежинки, ръце, в чийто цвят се примесваше едва доловим розов оттенък като отблясък на Марс върху сняг. Лежаха една до друга на тезгяха и гледаха Ран. Бяха полупритворени, тръпнещи от леко движение като дъха на диво животинче и го гледаха. Не дебнеха. По-късно щяха да го дебнат. Сега само гледаха. А това бе защото Ран усети обединения им поглед и сърцето му заподскача.
Майката на Бианка свадливо поиска сирене и Ран го донесе без да бърза, докато тя продължаваше да гълчи. Беше свадлива, както се полага на всяка жена без съпруг, родила чудовище. Ран й подаде сиренето, пое парите и заради ръцете на Бианка изобщо не забеляза, че е дала по-малко. Когато майката на Бианка посегна да хване едната ръка, тя отбягна нежелания допир. Не се повдигна от тезгяха, а изтича с пръсти по ръба и скочи в една гънка на роклята. Майката стисна покорния лакът и изведе Бианка навън.
Ран стоеше неподвижно зад тезгяха и мислеше за ръцете на Бианка. Беше силен, мургав и не твърде умен. Никога не го бяха учили що е красиво и що е странно, ала той не се нуждаеше от уроци. Имаше широки плещи, тежки здрави ръце и големи, топли очи с гъсти ресници. В унеса си отново виждаше ръцете на Бианка. Едва дишаше…
Върна се Хардинг. Той бе собственикът на магазина — едър мъжага, чието лице едва се подаваше измежду бузите.
— Почвай да метеш, Ран — каза Хардинг. — Тази вечер затваряме по-рано.
После се провря покрай него и мина за тезгяха. Ран взе метлата и бавно я завъртя.
— Една жена купи сирене — каза той изведнъж. — Бедна жена с много вехти дрехи. Водеше момиче. Не помня как изглеждаше момичето, освен… коя е тя?
— Видях ги като излизаха — отвърна Хардинг. — Момичето се казва Бианка, а жената е майка й. Не им знам фамилията. По-добре да не бяха идвали. Побързай, Ран.
Ран свърши каквото трябваше и прибра метлата. Преди да си тръгне, попита:
— Къде живеят Бианка и майка й?
— На другия край. Усамотена къща, далеч от пътя, далеч от хората. Лека нощ, Ран.
От магазина Ран тръгна право към другия край на града, без да се прибира за вечеря. Лесно откри къщата, защото наистина беше усамотена и биеше на очи. Градът я бе откъснал от себе си с пущинаци.
— Какво искаш? — грубо попита майката на Бианка, когато отвори вратата.
— Мога ли да вляза?
— Какво искаш?
— Мога ли да вляза? — повтори той.
Тя понечи да затръшне вратата, после се отдръпна.
— Влизай.
Ран влезе и спря. Майката на Бианка пресече стаята и седна в сенките под старата лампа. ран седна на трикракия стол отсреща. Бианка не беше в стаята.
Жената опита да заговори, но притеснението стягаше гърлото й. Обгърна се в мрачно мълчание. От време на време хвърляше поглед към Ран, който седеше кротко със скръстени ръце и неуверен блясък в очите. Знаеше, че тя скоро ще заговори и можеше да изчака.
— Ами, такова… — Тя пак млъкна задълго, но вече не се сърдеше на неканения гостенин. По някое време изрече: — Отдавна никой не е идвал да ме посети; много отдавна… по-рано беше другояче. Бях красиво момиче…
Прехапа устни, приведе се напред и от сенките изникна хлътнало, съсухрено лице. Ран разбра, че е бита, сплашвана и не иска да й се присмиват.
— Да — тихо каза той.
Тя въздъхна и се облегна назад, тъй че лицето отново изчезна. Дълго време не каза нищо, само седеше, гледаше Ран и почваше да го харесва.
— Бяхме щастливи двамата — промърмори тя, — додето не се появи Бианка. Той не я хареса, горкичката, не я хареса, както и аз не я харесвам сега. Отиде си. Аз останах, защото й бях майка. Бих си отишла, бих, обаче хората ме познават, а и нямам пукната пара, нямам… Ще ме върнат пак, непременно ще ме върнат да се грижа за нея. Всъщност вече няма значение, понеже хората и мен не ме искат досущ като нея, не ме искат…
Ран смутено размърда нозе, защото жената плачеше.
— Имате ли тук място за мен? — попита той.
Главата й изпълзя на светло. Ран бързо каза:
— Ще ви давам пари всяка седмица и сам ще си донеса легло и дрехи.
Боеше се да не му откаже.
Жената отново се сля със сенките.
— Щом искаш — каза тя, разтреперана от нечакания късмет. — Макар че как тъй си решил… е, чини ми се, че ако имах какво да сготвя и защо да го правя, мога да настаня някого много уютно. Но… защо?