Тя стана. Ран прекоси стаята и я бутна обратно на стола. После се извиси над нея.
— Не искам никога да ме питаш — бавно изрече той. — Чу ли?
Тя преглътна и кимна.
— Утре ще дойда с леглото и багажа — каза той.
Остави я под лампата да примигва сред сенките, плътно обгърната в мизерия и недоумение.
Хората дълго говориха за това. Казваха:
— Ран се е преселил при майката на Бианка.
— Сигурно е защото…
— А — казваха някои, — Ран открай време си е странно момче. Сигурно е защото…
— О, не! — провикваха се недоверчиво други. — Ран е толкова добро момче. Той не би…
Узна и Хардинг. Той подплаши пъргавата женица, която му каза. Рече:
— Ран е много мълчалив, но честен и си върши добре работата. Щом идва сутрин навреме и си отработва надницата, може да върши каквото си иска където си иска и не е моя работа да му преча.
Каза го тъй рязко, че женицата повече не посмя да продума.
Ран живееше много, много щастливо. Почти не говореше, но почна да опознава ръцете на Бианка.
Гледаше как хранят Бианка. Не ръцете й — тези красиви аристократки. Те бяха прелестни паразити, извличащи животинска жизненост от тежкото, трътлесто тяло, което ги носеше, без да дават нищо в замяна. Лежаха от двете страни на чинията и леко пулсираха, докато майката на Бианка пъхаше храна в безучастната лигава уста. Плахи бяха тези ръце и се свеняха от омаяния му взор. Изненадаше ли ги голи на светло върху масата, те пропълзяваха до ръба и изчезваха почти напълно — само по четири розови връхчета надничаха иззад покривката.
Никога не се издигаха във въздуха. Когато Бианка вървеше, те не висяха, а се гушеха в гънките на роклята. А когато тя спреше до масата или лавицата над камината, ръцете й лекичко изтичваха нагоре, скачаха, кацаха една до друга и оставаха безмълвни и бдителни, с онзи техен особен трепет.
Грижеха се една за друга. Не докосваха самата Бианка, но взаимно се почистваха. Това бе единственото, което благоволяваха да вършат.
Три вечери след като се нанесе, Ран опита да хване една от ръцете. Бианка беше сама в стаята и той отиде да седне до нея. Тя не се дръпна, ръцете също. Лежаха на масичката пред нея и се почистваха. Точно тогава започнаха да го дебнат. Той усети това с цялото си омаяно сърце. Ръцете знаеха, че е тук, знаеха за копнежа му. Изтягаха се пред него лукаво, сладострастно и горещата му кръв заигра. Преди да се удържи, той посегна и понечи да ги сграбчи. Една от ръцете сякаш изчезна, тъй бързо скочи в скута на Бианка. Но другата…
Здравите пръсти на Ран се стегнаха и я плениха. Тя се сгърчи и едва не се изтръгна. Не черпеше сила от тялото, защото над китката ръцете на Бианка бяха отпуснати и слаби. Също като красотата, силата бе съсредоточена единствено в дланта и пръстите, тъй че Ран успя да я плени само като прехвърли хватката малко по-нагоре. Толкова бе съсредоточен да я докосва, да я държи, че не забеляза как другата ръка се откъсна от скута на малоумната и скочи присвита върху ръба на масата. Отдръпна се за миг, сгърчи пръстчета като паяк, хвърли се върху него и стегна китката му. Стисна тъй болезнено, че той усети как костта изхрущя и поддаде. С вик изтърва ръката на момичето. Двете ръце се сбраха и почнаха да се опипват, търсейки всяка дребна драскотина или синина, която можеше да им е причинил в своята страст. Докато седеше, стиснал китката си, той видя как ръцете изтичаха до отсрещния край на масичката, вкопчиха се в ръба, напрегнаха се и издърпаха Бианка напред. Тя нямаше своя воля… но ръцете й имаха! Като пълзяха по стената, дирейки всяка най-дребна опора в дървената ламперия, те извлякоха момичето от стаята.
А Ран седеше и ридаеше, не толкова заради болката в подпухналата си китка, колкото от срам пред онова, което бе сторил. Можеше да ги спечели по друг, по-нежен начин…
Главата му бе клюмнала, но изведнъж усети погледа на онези ръце. Бързо вдигна очи и видя как едната изчезва зад рамката на вратата. Значи се бе върнала, за да види… Ран бавно стана и се оттегли насаме с позора си. Ала на прага, също като ръцете, не се удържа и спря. Незабелязано се озърна и ги видя да влизат в стаята, влачейки безучастната малоумна. Отведоха я към дългата скамейка, където бе седяла заедно с Ран. Бутнаха я надолу, скочиха върху масата и започнаха някак странно да се въртят и притискат надолу. Ран изведнъж осъзна какво има там и донякъде му олекна. Те пируваха, с жадна наслада пиеха неговите сълзи.
Деветнайсет дни наред ръцете заставяха Ран да изкупва вината си. Той опозна тяхната непрощаваща строгост; те не му се показваха и оставаха винаги скрити в гънките на роклята или под кухненската маса. Деветнайсет дни страстта и копнежът на Ран растяха. Нещо повече — обичта му стана истинска обич, защото единствено тя знае що е благоговение — и желанието да притежава ръцете се превърна в смисъл, причина и цел на живота му.