Най-сетне те му простиха. Целунаха го свенливо, докато не гледаше към тях, докоснаха го по китката, стиснаха я за кратък, сладостен миг. Ран седеше до масата… мощна вълна го разтърси и той сведе очи към ръцете, вече отскочили пак в скута на Бианка. Силният мускул върху челюстта му трептеше, подуваше се и спадаше. Щастие го обля като златно сияние; страстта го пришпори, любовта го плени, благоговението бе като слънчев лъч. Стаята се завъртя наоколо и през него прелитаха невъобразими сили. Борейки се със себе си, ала безсилен пред великолепието, Ран седеше съвсем неподвижен нейде отвъд света, поробен и господар едновременно. Ръцете на Бианка поруменяха и ако някога две ръце са се споглеждали с усмивка, то това бяха те.
Той рязко отметна стола и стана, усещайки силата на гърба и плещите си. Майката на Бианка, вече съвсем претръпнала, го погледна и извърна глава. Нещо в очите му не й хареса, защото ако бе задълбала, то щеше да я смути, а тя не желаеше неприятности. Ран с широка крачка напусна стаята и излезе навън, за да остане сам и да узнае повече за това ново чувство, което го бе обладало.
Бе вечер. Неравният хоризонт пиеше реещото се слънце, теглеше го надолу и всмукваше жадно. Ран стоеше върху една могилка с потръпващи ноздри и усещаше дълбочината на дробовете си. Вдъхна мразовития въздух и ароматът бе съвсем нов, сякаш пиеше сенките на залеза. Той напрегна нозе и се вгледа в гладките си, могъщи юмруци. Вдигна високо ръце и нададе тъй мощен вик, че слънцето залезе. Гледаше го и разбираше колко е висок и грамаден, колко е силен, разбираше смисъла на копнежа и предаността. Сетне се просна върху чистата земя и заплака.
Когато небето изстина достатъчно, та луната да последва слънцето иззад хълмовете и сетне отмина още час, Ран се завърна в къщата. Запали свещ в стаята, където майката на Бианка спеше върху куп вехти парцали. Ран седна до нея и изчака светлината да я събуди. Тя се превъртя, изпъшка, отвори очи и изплашено се отдръпна от него.
— Ран… какво искаш?
— Бианка. Искам да се оженя за Бианка.
Дъхът й изсъска между венците.
— Не!
Това не бе отказ, а изумление. Ран нетърпеливо я хвана за ръката. Тогава тя се разсмя.
— Да се… ожениш… за Бианка. Късно е, момко. Връщай се в леглото, а утре вече ще си забравил този сън.
— Не съм си лягал — каза той търпеливо, ала с нарастващ гняв. — Ще ми дадеш ли Бианка или не?
Тя седна и подпря брадичка върху съсухрените си колене.
— Добре стори, че питаш мен, защото аз съм й майка. И все пак… Ран, ти бе добър към нас, към мен и Бианка. Ти си… ти си добро момче, обаче… прости ми, момко, обаче си глупав. Бианка е чудовище. Казвам го, макар че съм й майка. Прави каквото желаеш, от мен няма да чуеш и дума. Съжалявам, че ме попита, защото сега ще помня какво съм ти казала. Не те разбирам; но прави каквото си искаш, момко.
Тя го погледна крадешком, после видя лицето му и се вторачи. Той с усилие събра ръце зад гърба си и тя разбра, че е готов да я убие.
— Значи… ще се оженя за нея? — прошепна той.
Тя кимна, изпълнена с ужас.
— Както искаш, момко.
Той духна свещта и я остави сама.
Ран работеше упорито, пестеше от заплатата и обзаведе прекрасна стая за себе си и Бианка. Изработи меко кресло и маса като олтар за свещените й ръце. Имаше голямо легло, тежки завеси, за да закриват стените, и килим.
Ожениха се, макар че не стана бързо. Ран трябваше да обикаля надалеч, докато намери кой да извърши необходимото. Човекът дойде и сетне пак си отиде, тъй че никой не разбра за Ран и неговата съпруга. Майката отговаряше вместо Бианка, а ръката на Бианка потръпна страховито при допира на халката, сгърчи се и се задърпа, сетне остана да лежи неподвижно, прекрасна и изчервена. Сторено бе. Майката на Бианка не възрази, понеже не смееше. Ран бе щастлив, а Бианка… е, никой не се интересуваше от Бианка.
След церемонията Бианка последва Ран и двете му невести в прекрасната стая. Той изкъпа Бианка и я обля с благовония. Изми и среса косата й, сетне я четка толкова дълго, че засия като слънце — искаше да е достойна за ръцете, неговите съпруги. Тях не докосна, ала им даде сапуни, кремове и инструменти, с които да се разхубавят. Те бяха доволни. Едната изтича нагоре по дрехата му, докосна го по бузата и това го изпълни с блаженство.
Той ги остави и се върна в магазина със сърце, преливащо от музика. Работеше по-усърдно от друг път, тъй че доволният Хардинг го пусна да си върви рано. За да убие времето, тръгна покрай потока, загледан в слънчевите отблясъци по бълбукащата вода. Една птица дойде и закръжи без страх из щастливия ореол около него. Изящното връхче на нейното крило го докосна по китката с допир като от първата тайна целувка на ръцете на Бианка. Песента, що го изпълваше, бе част от природата на смеха, от шума на водата, от шепота на вятъра из тръстиките край потока. Той копнееше за ръцете и знаеше, че сега може да иде, да ги стисне и обладае; ала вместо това той се излегна на брега и остана да лежи усмихнат, унесен в сладката болка на чакащото, неосъществено желание. Разсмя се от чистата радост да бъде сред един свят без страх и омраза, обгърнат в неопетнените ръце на Бианка.