Когато притъмня, той се прибра. През цялата сватбена вечеря ръцете на Бианка обгръщаха едната му ръка, докато той използваше другата, а майката на Бианка хранеше момичето. Пръстите се преплитаха помежду си и около неговите, тъй че трите ръце изглеждаха сътворени от една плът, превръщаха се в нещо прекрасно и тежко, сраснало с тялото му. Когато стана съвсем тъмно, отидоха в красивата стая и легнаха там, откъдето той и ръцете можеха да гледат през прозореца как чистите, ярки звезди извират над гората. В къщата и стаята се възцариха мрак и безмълвие. Ран бе тъй щастлив, че едва смееше да диша.
Една ръка изпърха по косата му, слезе по бузата и пропълзя в извивката на гърлото. Тръпките й съвпадаха с ударите на неговото сърце. Той широко разпери ръце и стегна пръсти, сякаш искаше навеки да задържи този миг.
Скоро другата ръка пропълзя нагоре и застана до първата. Може би цял час лежаха неподвижни и хладни до топлата шия на Ран. Той усещаше с гърлото си всяка тяхна гладка извивка, всяка твърда издатинка. Бе съсредоточил ум и сърце върху гърлото си, върху всяка част от ръцете, които го докосваха, усещаше с цялото си същество първо едната, после другата, макар те да не помръдваха. И знаеше, че ще е скоро, много скоро.
Сякаш по команда, той се обърна по гръб и зарови глава във възглавницата. Като гледаше към неясните, сенчести завеси по стените, почна да осъзнава за какво се е борил и копнял толкова дълго. Отметна глава още по-назад и се усмихна в очакване. Това щеше да бъде пълно, върховно обладаване. Той въздъхна дълбоко, после още веднъж и ръцете се раздвижиха.
Палците се кръстосаха върху гърлото и върховете им се наместиха един по един малко под ушите му. Няколко дълги мига лежаха така и събираха сили. После заедно, в съвършена хармония и сътрудничество помежду си, те се напрегнаха, станаха каменно твърди. Допирът им все още бе лек, все още лек… не, сега предаваха твърдостта си на него, превръщаха я в плътно сливане. Стягаха бавно, с отмерен и равен натиск. Ран лежеше тихо. Вече не можеше да диша, а и не искаше. Мощните му ръце бяха скръстени на гърдите, стиснатите юмруци под мишниците, а умът му откриваше безграничен покой. Още малко…
Вълна подир вълна от всеобхватна, величава болка се разливаха и отстъпваха. Той виждаше фантастични цветове без светлина. Изви гръбнак нагоре, нагоре… ръцете стиснаха с цялата си потайна мощ и тялото на Ран се изопна като лък, подпряно само на пети и рамене. Нагоре, нагоре…
Нещо в него се пръсна — дробовете, сърцето — няма значение. Всичко бе свършило.
Майката на Бианка имаше кръв по ръцете, когато на сутринта я завариха в прекрасната стая да се мъчи да изцели шията на Ран. Отведоха Бианка и погребаха Ран, а майката обесиха, защото се мъчеше да ги убеди, че го е сторила Бианка — Бианка, чиито ръце бяха съвсем мъртви, провиснали покрай тялото като есенни листа.