В първите глави на романа реалността на миналото се гледа през очите на човек, разлистващ с умиление албум с пожълтели едновремешни снимки на дядо и баба. Колкото по-отдавнашни са снимките, толкова по-ефективно — и по-ефектно — действува филтърът, който отсейва встрани от разказа обикновеното, делничното, и пропуска в него само най-ярките и обгърнати с романтичен ореол случки, образи, чувства. Той придава особена, чудновата обагреност на тяхната истинност, без да я поставя под съмнение. Огражда я с удивителни, а не с въпросителни знаци. Пресъздаваната действителност се възприема като достоверна и силно наситена емоционално. Тази наситеност помага и крайно необичайното да се мотивира в контекста така, че да не избива на парадокс. Исабел Алиенде се е постарала — читателят ще прецени доколко е сполучила — да подчини и загатнато метафизичното на особени закони на логиката. Поне на логиката на литературното изображение. В някои сцени писателката отвежда реалността до самата граница на приказното, на вълшебното, на мита или на магическото. Побутва я да пристъпи отвъд с единия крак, но после винаги я връща съзнателно на отсамната страна. Затова върху романа не би трябвало да се поставя етикет „магически реализъм“. Исабел Алиенде използва елементи и на „магическа реалност“, и на „реално — чудно“, но главно — реализъм от „класически“ тип. Те се застигат, смесват се, преустройват се като хор според песента, която ще изпълни. Някои излизат по-напред като солисти, но не пеят сами. В следващата песен солист е друг, те заемат място по-назад, но не излизат от състава. В този смисъл „Къщата на духовете“ предлага разнообразни съчетания на похвати. Те се преливат като в скачени съдове, които авторката наклонява ту към един, ту към друг. Общата им основа обаче — това е реализмът. В книгата няма магии, няма чудеса. Освен едно — чудото на словото. На богатия повествователен рисунък, постигнат с вода от много стилистични кладенци, с често редуващи се гами от настроения. Чудото, което повишава каратите на идейното и на емоционалното въздействие на романа.
В началните глави на творбата, когато Къщата още не е построена или завършена като символ, духовете са синоним само на призраци, присъствието им е твърде бегло и не влияе върху действието. По-скоро служи като фон за изява на тънкото женско чувство за хумор на Исабел Алиенде, с което тя „приземява“ и най-необичайното. Духовете й са в общи линии кротки, плахи и разсеяни. От пожълтелите страници на родовите хроники и на момичешките тетрадки — дневници излизат и занимателни случки, от които лъха носталгия по миналото и главно по детството. Но и тук писателката не остава безразлична към другите, към обществените духове. Първите, бутафорните, са по-скоро гости в сюжета. Негов двигател са сложните и съвсем не вълшебни процеси в буржоазното общество, конфликтите между причинителите и жертвите на социалните язви. В разказа и нахлуват — вече направо от живота — вкоренените от векове неправди, произволите на господарите, беззаконието на капитала, мизерията на потиснатите, у които кълнят семената на протеста.
За последната третина от романа си Исабел Алиенде не се е нуждаела от тетрадки — дневници. В тази част литературният материал е в основата си свидетелско показание. Тук ветрилото от художествени похвати по принуда се свива, тук всичко има по-отчетливи и по-стегнати реалистични измерения. Времето се задвижва с по-висока скорост, на по-бързи обороти работи и „камерата“ на авторката. Тя запечатва жестока, сурова реалност, вплита във вътъка на повествованието „документални кадри“ за преживяното от един народ в годините на подем и погром. Исабел Алиенде е белязала тези години с ударни заглавия — „Пробуждането“, „Заговорът“, „Терорът“, „Часът на истината“. Пресъздала ги е, сплавяйки доказано журналистическо майсторство с укрепващ белетристичен талант. Откроила е мястото на своите литературни герои във водовъртежа на нелитературните събития от чилийската история около фашисткия преврат, обосновала е развитието на образите си както в художествен, така и в политически план. В тези последни глави температурата на политическите сблъсъци е висока, тя разпалва не толкова въображението, колкото гражданската позиция. Вековечната борба между доброто и злото придобива тук резки очертания, от рисунъка изчезват меките тонове, нежните флажолети, закачливите пицикати. Няма ги ефирните полусенки и камерно ироничния тон, характерни за първите части на романа, където „смехът поправя нравите“, поне донякъде. Тук романът се превръща в безпощаден обвинителен материал, в безапелационна присъда над Пиночетовия неофашизъм като идеология и като практика. И над онези, които допуснаха, подготвиха или поздравиха „черния вторник“.