Но нито в началото на романа, нито тук читателят ще срещне назовани Чили или Салвадор Алиенде, или Пиночет. Писателката е искала да заклейми не само чилийския, а и всички други диктаторски режими в Латинска Америка, да разголи същността им, чиято алфа и омега е насилието. „Живея на континент, където насилието е всеприсъствуващо — като въздуха… Имам предвид насилието, породено от произволите на военщината, от грубата сила — от всички онези прояви на зверство, с които е пропита самата атмосфера в Латинска Америка“, заявява в едно интервю чилийската писателка — антифашистка. Затова, макар че дори и за лаик в съвременната история ще бъде пределно ясно, че навсякъде в романа става дума за Чили, Исабел Алиенде съзнателно не е назовала нито веднъж името на родината си. Заговори на местната реакция и ЦРУ срещу демократични правителства, военни преврати от фашистки тип, безследно изчезнали, борба на широките народни слоеве против режими, управляващи с нечувани насилия — това е било, е или може да бъде политическа реалност не само в Чили. Затова „Къщата на духовете“, без да е лишена от вътрешно присъщи национални белези, придобива по-широк политически смисъл и обхват. Тя престава да бъде само сага за почти вековното битие на един чилийски род и прераства в роман — обобщение и роман — предупреждение за почти всички народи и държави на юг от Рио Гранде.
„Моята земя — това е цяла Латинска Америка. Това не означава, че ние не признаваме особеностите на всяка страна на континента. Но ние всички имаме обща съдба и докато не станем господари на тази съдба, ни е съдено да ни смятат за отрепки в задния двор на Съединените щати“, заявява Исабел Алиенде. В коя страна в Латинска Америка — пък и не само там — благодушните призраци — палавници няма да изчезнат като белег за относителна безбурност на битието, щом като над Къщата се е разразил разрушителният ураган на фашистки преврат? Всъщност още когато надвисват неговите черни облаци, духовете — призраци се спотаяват в най-скритите кътчета на Къщата и отстъпват в периферното зрение на авторката. На тяхно място във фокуса на вниманието й остават, наслагват се, отсейват се други духове. Духове, а не призраци. Духът на политическото разноезичие в семейството на сенатора заговорник Естебан Труеба — мини диктатора в есента и в зимата на своето противоречиво патриаршество в Къщата. Духът на поляризацията на политическите пристрастия и действия. А след преврата — духът на ужаса от фашисткия терор, неотминал и богаташката Къща. Под нейния смълчан и осиротял покрив остава само Алба, последната издънка на големия род, оцеляла по чудо от фашистките изтезания. Остава с тетрадките със семейните предания и със сенките на прокудените и на мъртъвците. Остава, за да разкаже тяхната история, историята на рода и трагедията на народа си. И своята собствена съдба.
В този роман има и любов, и обич. И смърт, и мъртвило. Смях и сълзи. Изгреви и залези. Има и поуки, и присъди, но те не се обявяват гръмогласно от авторката. Тях тя е предоставила на читателите.
Впрочем към обвинителното досие срещу диктатурата на Пиночет и срещу антинародните режими в Латинска Америка изобщо Исабел Алиенде е прибавила нов богат разобличителен материал, претворен художествено с по-сгъстена, още по-напрегнато пулсираща изобразителна сила. Излезе вторият й роман „За любов и за сянка“, отново посветен на Чили и на нейната земя — „цяла Латинска Америка“. „Нашата Америка“, както я нарече Хосе Марти, както я мечта Симон Боливар. И както я видя в предсмъртния си час Салвадор Алиенде — земята, по която ще се разтворят широките друми, за да премине по тях новият, свободен човек. Рано или късно, но по-скоро рано. По-скоро рано.