— Как се казваш? — попита капитанът. Не получи отговор. — Трябва да ми кажеш името си — тихо настоя Вегенер.
Тогава се случи нещо много необичайно. Високият се изплю върху ризата на Вегенер. Измина необичайно дълъг момент, през който капитанът отказваше да повярва станалото, като лицето му не показваше дори изненада. Райли беше първият човек, реагирал на това богохулство.
— Кучи син! — Боцманът вдигна задържания като парцалена кукла, завъртя го във въздуха и го запрати върху перилото на мостика. Младият мъж падна на корема си и за момент изглеждаше, сякаш ще се пречупи надве. Въздухът излетя от устата му, краката му започнаха да ритат, като се опитваха да намерят палубата, преди да цопне във водата.
— За бога, Боб! — успя да каже Вегенер, когато Райли го вдигна обратно. Боцманът го завъртя, лявата му длан се сви около гърлото на човека и го вдигна с едната си ръка, докато краката му се отделиха от палубата. — Свали го, Райли!
Ако не друго, то Райли беше успял да разчупи арогантността. За миг в очите на задържания, борещ се за глътка въздух, се появи неподправен страх. Ореза вече беше свалил другия на палубата. Райли събори своя човек до себе си. Пиратът — Вегенер вече мислеше за него като за такъв — се сви напред, докато челото му докосна палубата. Задави се в опита да си поеме дъх, докато Райли, също толкова блед, се опита да се овладее.
— Съжалявам, капитане. Май се поизхвърлих.
— Карай ги в карцера — каза Вегенер. Райли ги поведе към кърмата.
— По дяволите — тихо измърмори Ореза. Старшината рулеви извади кърпичката си и обърса ризата на капитана. — Господи, Ред, какво става с този свят?
— Не зная, Португалецо. Мисля, че ние двамата сме твърде стари, за да можем да отговорим. — Най-после Вегенер откри кибрит и успя да запали лулата си. Гледа към морето няколко секунди, преди да намери точните думи. — Когато влязох в армията, започнах да се уча при един възрастен старшина, който ми разказваше истории от времето на сухия режим. Нямало е такива гадости, а той говореше, сякаш онази игра е била кой знае колко голяма и важна.
— Може би хората тогава са били малко по-цивилизовани — каза Ореза.
— По-вероятно е, че една моторница не е побирала алкохол за милиони долари. Гледа ли „Недосегаемите“? Онези войни между бандите са били толкова гадни, колкото тези, за които сега четем. Може би и по-лоши. По дяволите, не зная. Не съм се записвал в армията, за да бъда полицай, старшина.
— Аз също, капитане — изсумтя Ореза. — Ние взехме че остаряхме, а светът взе че се промени. Но едно нещо, което исках да се промени, си остана същото.
— Кое е то, Португалецо?
Главният старшина-рулеви се обърна, за да погледне командира.
— Нещо, което научих в Лондон преди години. Когато нямах какво да правя, ходех по разни курсове. В онези дни, когато са хващали пирати, можели да проведат военен съд на място и да решат въпроса веднага — и знаеш ли какво? Вършело е работа. — Ореза отново изсумтя. — Предполагам, че това е изкоренило пиратството.
— Трябва да се съдят, а след това да бъдат обесвани ли?
— По дяволите, а защо не, сър?
— Вече на вършим нещата по този начин. Сега сме цивилизовани.
— Да, цивилизовани. — Ореза отвори вратата на рулевата кабина. — Зная, гледал съм филми.
Вегенер се усмихна, а след това се учуди на какво. Лулата му беше угаснала. Запита се защо не откаже изцяло пушенето, докато търсеше кибрита си, но лулата представляваше част от имиджа му. Старецът от морето. Помисли си, че наистина е остарял. Един полъх на вятъра поде клечката, която той се опита да хвърли, и я отнесе на палубата. „Как можа да забравиш да провериш посоката на вятъра?“ — запита се той, като се наведе, за да вдигне клечката.
В отвора за оттичане на водата, по средата на кораба имаше цигарена кутия. Вегенер беше фанатик по отношение на чистотата и бе готов да се скара на моряка, захвърлил празната кутия, когато осъзна, че той не е принадлежал на човек от екипажа му. Марката беше „Калверт“, а той смътно си спомняше, че това е име на латиноамерикански цигари, произвеждани в американска фирма. Кутията беше от картон с повдигащ се капак. Вегенер я отвори от чисто любопитство.
Това не бяха цигари. Или поне не цигари с тютюн. Вегенер извади една от тях. Не бяха навивани на ръка, но никоя от тях не беше така добре произведена, както ги правят в истинските ракови фабрики в Щатите. Капитанът се усмихна напук на себе си. Някой хитър предприемач е намерил умен начин да маскира марихуаната като истински цигари. Или може би просто беше по-удобно да се носят по този начин. Трябва да са изпаднали от джоба на ризата на оня, когато Райли го преметна през борда, досети се със закъснение Вегенер. Затвори кутията и я прибра в джоба си. Ще я постави в шкафа за веществените доказателства, когато има възможност. Ореза се върна.