— Добре. Остави го. Има ли нещо ново от гостите ни?
— Не, сър. Навън денят е много хубав.
— А аз трябва да седя с всичката тази проклета хартия.
— Един старшина бачка от сутрин до вечер, но работата на капитана никога не свършва — отбеляза Райли.
— Не се заяждай с командира си, старшина. — Вегенер успя да задържи смеха си само защото държеше самобръсначката до гърлото си.
— Покорно моля за прошка. И, ако позволите, да напусна, сър, и аз си имам работа.
— Хлапето, което тази сутрин бяхме пратили на петдесеткалибровото оръдие, е част от палубния екипаж. Трябва да се говори с него за безопасността. Тази сутрин много бавно отстрани оръдието от яхтата. Но не му откъсвай съвсем главата — каза Вегенер, като свърши с бръсненето. — Аз самият ще разговарям с мистър Питърсън.
— Разбира се, не се нуждаем от хора, които да си играят с тези неща. Ще говоря с хлапето, сър, веднага щом свърша обиколката си.
— И аз ще направя обиколка след обяда — очертава се лошо време довечера.
— Португалеца ми каза. Ще завържем здраво всичко.
— До скоро, Боб.
— Тъй вярно. — Райли се оттегли.
Вегенер прибра бръснарските принадлежности и се върна при бюрото си. Черновата на доклада за качването на борда и за ареста лежеше върху купчината листи. Официалният вариант в момента се печаташе, но той винаги искаше да види първата му версия. Обикновено тя биваше най-точната. Вегенер я прегледа, като си сръбна малко студено кафе. Снимките от полароида бяха поставени в калъфчета от пластмаса. Това не ги правеше по-хубави. Реши да вкара касетата в собственото си видео и да я извърти след обяд.
Качеството на лентата беше няколко степени по-ниско от всичко, което можеше да бъде наречено професионално. Беше почти невъзможно да се задържи камерата неподвижна на клатещата се яхта, а и нямаше достатъчно светлина за добро качество на картината. Поради това филмът го притесняваше. Микрофонът беше доловил откъси от разговори и от време на време екранът блясваше от светкавицата на полароида.
Ясно беше, че четирима души са умрели на борда на „Емпайър билдър“ и са оставили след себе си само кървави петна. Не беше кой знае колко, но въображението можеше да допълни картината. Горната част на койката в това, което вероятно е било каютата на сина, беше подгизнала от кръв — много кръв. Изстрел в главата. Три други кървави петна украсяваха каюткомпанията. Това беше онази част от яхтата, където има най-много място, там се е състояла забавата. „Забава“ — помисли си Вегенер. Три кървави петна. Двете близо едно до друго, а третото на разстояние. Мъжът имаше привлекателна жена и дъщеря на тринадесет… накарали са го да гледа, нали?
— Исусе! — промълви Вегенер. Така трябва да е било. Накарали са го да гледа, а след това са убили всички… Нарязали са телата и са ги хвърлили през борда.
— Копелета.
2.
СЪЗДАНИЯТА НА НОЩТА
Името в паспорта му беше Дж. Т. Уилямс, но той имаше доста паспорти. Настоящата му „професия“ — представител на американска фармацевтична фирма, та той можеше да разговаря надълго и нашироко за различните синтетични антибиотици. По подобен начин можеше да обсъжда тънкостите на бизнеса с тежко оборудване като специален представител на „Катерпилар Трактор“, а имаше и други две „легенди“, които можеше да сменя така лесно, както и дрехите си. Името му не беше Уилямс. В Оперативния отдел на ЦРУ го знаеха като Кларк, но не се казваше и така, макар че под това име живееше и се грижеше за семейството си. Преди всичко той беше инструктор в школата за оперативни агенти на ЦРУ, известна като „Фермата“, но тъй като много го биваше, доста често се връщаше към оперативната работа.
Кларк беше добре сложен мъж, висок Над метър и осемдесет, чернокос, с изпито лице, намекващо за предните му, както и сини очи, които грееха, когато той искаше, и горяха, когато не искаше да греят. Въпреки че беше много над четиридесетте, Кларк нямаше обичайните тлъстини около кръста, които съпътстват работата зад бюро, а раменете му говореха изключително красноречиво за неговата програма за физическо натоварване. Въпреки всичко това при сегашната почит към здравото тяло той беше достатъчно незабележим, ако оставим настрана единствения му отличителен белег. На ръката си имаше татуировка на усмихнат червен тюлен. Трябваше да я махне, но сантименталността не му позволяваше. Тюленът беше част от наследството, което някога беше си избрал. Когато в самолета го заговаряха за татуировката, той искрено обясняваше, че някога е бил във военноморските сили, а след това продължаваше да лъже как флотата е дала пари за обучението му в колеж по фармацевтика, машинно инженерство или нещо друго. Всъщност Кларк нямаше степен от завършен колеж, въпреки че беше натрупал достатъчно специални знания, за да може да получи квалификация по половината от тях. Липсата на колежанска диплома би трябвало да го дисквалифицира от поста му в ЦРУ, но Кларк имаше умения, които бяха много редки в западните разузнавателни служби. Не винаги имаха нужда от такива умения, но пък от време на време съвсем реално те им трябваха и веднъж един висш служител на ЦРУ беше установил, че е добре да имат на заплата хора като Кларк. Фактът, че той се разви в много добър оперативен агент, използван най-вече за специални, кратки, опасни задачи, беше добре дошъл за ЦРУ. Кларк беше нещо като легенда, макар само шепа хора в Ленгли да знаеха защо. Имаше само един мистър Кларк.