— Какво ви води в страната ни, сеньор Уилямс? — попита служителят от емиграционната служба.
— По работа. А се надявам и да ида на риболов, преди да се върна у дома — отговори на испански Кларк. Свободно говореше шест езика и на три от тях можеше да се представи за местен жител.
— Испанският ви е отличен.
— Благодаря ви. Израснал съм в Коста Рика — излъга Кларк. За това го биваше особено много. — Баща ми работеше там много години.
— Да, личи си. Добре дошли в Колумбия.
Кларк отиде да си вземе чантите. Отбеляза си, че въздухът тук е рядък. Всекидневното тичане го поддържаше във форма, но си напомни, че трябва да изчака няколко дни, преди да опита нещо истински изморително. Намираше се в тази страна за първи път, но нещо му подсказваше, че не и за последен. Всички асове бяха започнали с разузнаване. Това беше и сегашната му задача. Това, което трябваше да разузнае, му говореше каква ще бъде истинската мисия. Каза си, че и преди е вършил такива неща. Всъщност една такава мисия беше виновна ЦРУ да смени името му и да му предостави живота, който водеше вече почти двадесет години.
Една от особеностите на Колумбия беше, че позволява на хората да внасят оръжие без много проблеми. Този път Кларк не беше си правил труда. Питаше се дали следващия път нещата няма да са малко по-различни. Знаеше, че не може да работи чрез резидента в посолството. В края на краищата той дори не знаеше за идването му в страната. Кларк се зачуди защо, но отхвърли тази мисъл с вдигане на рамене. Това не го интересуваше. Занимаваше го само мисията му.
Армията на Съединените щати беше възродила идеята за пехотна дивизия само преди няколко години. Не беше чак толкова трудно да се сформират частите. Просто работата се състоеше в това да изберат механизирана дивизия и да махнат всичкото й механизирано оборудване. В резултат оставаха към 10 500 души със структура по-проста дори от тази на въздушна дивизия, която по традиция е най-лесната от всички и следователно можеше да бъде транспортирана само с петстотин полета на самолети от военновъздушните сили. Но лекопехотните дивизии, или ЛД, както станаха известни, не бяха толкова безобидни, колкото можеше да си помисли случайният наблюдател. Далеч не.
Със създаването на „леките бойци“ армията беше пожелала да се върне към неподвластните на времето исторически принципи. Всеки воин с мозък в главата ще се закълне, че има два вида бойци: пехотинците и онези, които по един или друг начин подкрепят пехотата. Най-вече лекопехотните дивизии бяха институциите за следдипломна квалификация по съвременни воински умения. Тук армията създаваше сержантите си по старомодния начин. С оглед на това за командири се назначаваха някои от най-добрите офицери. Полковниците, които командваха бригадите, и генералите, които командваха дивизиите, бяха ветерани от Виетнам, в чиито спомени от този горчив конфликт се включваше и уважение към враговете. Най-вече към начина, по който Виетконг и северновиетнамската армия бяха превърнали недостига на оборудване и огнестрелно оръжие в предимство. Армейските „мозъци“ решиха, че няма причини американските войници да не притежават същите умения в областта на военнополевите операции, които развиха виетконгците. Още по-добре беше, че такива умения щяха да бъдат съчетани с традиционната американска страст към оборудването и огневата мощ. В резултат възникнаха четири елитни дивизии, 7-ма в зелените хълмове на Форт Орд в Калифорния, 10-а планинска във Форт Дръм, Ню Йорк, 25-а в Шофийлд Баракс, Хавай, и 6-а във Форт Уейнрайт, Аляска. Както навсякъде, имаше проблеми с текучеството на сержантите и офицерите с ранг ротни командири, но това беше част от общия план. Леките бойци живеят напрегнат живот и когато достигнат тридесетгодишна възраст, дори най-добрите помежду им започват да си мислят с копнеж как отиват на бой с хеликоптер или бронетранспортьор, а може би и как могат да прекарат повече време с младите си съпруги и деца, вместо да се катерят по хълмовете. По този начин най-добрите, онези, които оставаха и завършваха сержантските училища, каквито имаше във всяка дивизия, и които знаеха, че понякога сержантът трябва да действа и без указанията на лейтенанта, отиваха в по-тежките формации, съставящи останалата част от армията. Те донасяха със себе си умения, които никога нямаше да забравят напълно. С две думи, леката пехота беше завод, в който армията създаваше сержанти с изключителни водачески умения и владеене на непроменливите истини на боя — винаги всичко се свеждаше до няколко души с кални обувки и вмирисани униформи, които можеха да използват земята и нощта като свои съюзници, за да пратят смърт на събратята си.