Някои неща никога не си отиват. Той възпитаваше у себе си физическа жилавост. Част от нея идваше от дребното му тяло — той беше висок само метър и седемдесет, — но също и от разбирането, че светът не е футболно игрище: хората, които издържаха най-дълго, бяха в повечето случаи жилавите, тънки бойци. Чавес заобича тичането и едно обилно изпотяване го радваше. По тази причина разпределянето му в 7-а лека пехотна дивизия беше почти неизбежно. Въпреки че е базирана във Форт Орд до Монтерей на калифорнийския бряг, дивизията се простира надолу чак до военния резерват Хънтър Лигет, където някога е било огромното ранчо на семейство Хърст9. Това място с величествени хълмове се превръщаше в мъчителен лунен пейзаж през калифорнийското лято — стръмни хълмове без върхове, възлести безформени дървета и трева, която се превръщаше в прах под обувките. За Чавес това беше дом. Той пристигна като току-що произведен сержант и незабавно го изпратиха на двуседмичния дивизионен курс за командири на бойни единици — подготвителна школа за взводни сержанти, която постла пътека пред него към школата за рейнджъри във Форт Бенинг, Джорджия. След завръщането си от най-суровите курсове в армията Чавес беше станал по-строен и се чувстваше по-уверен откогато и да било. Завръщането му във Форт Орд съвпадна с пристигането на една „кохорта“ от новобранци за неговия батальон. Динг Чавес беше определен за командир на взвод чистички наемни войници, наскоро преминали обучение за пехотинци. За младия сержант това беше първият път, когато трябваше да се отплаща. Армията беше инвестирала значително време и обучение в него и сега беше време той да предаде наученото на деветима новобранци, а и армията да види дали Чавес притежава онова, от което са направени водачите. Той пое командването на взвода, както доведен баща на голямо семейство приема новите си деца. Искаше те да станат добри, защото бяха неговите деца и той щеше да положи всички усилия те да станат такива.
Във Форт Орд беше научил и истинското изкуство на войника, тъй като за леките пехотинци тактиката е точно това — изкуство. Разпределен в рота „Браво“ на трети батальон от 17-и пехотен полк, чийто донякъде амбициозен девиз беше „Нинджа! Наша е нощта!“, Чавес отиваше на полето с лице, намазано с камуфлажна боя — в 17-и полк дори пилотите на хеликоптери носят камуфлажна боя, — и научи докрай професията си, докато обучаваше своите хора. Най-много от всичко той обикна нощта. Научи се да се движи с взвода си през охранявани райони тихо като шептящия вятър. Целта на подобни мисии по принцип беше една и съща. Тъй като не можеше да се мери с тежките военни формации, Чавес се обучаваше да върши близката, неприятна работа, която винаги е била характерна за леката пехота: нападения, засади, проникване във вражески територии и събиране на разузнавателни сведения. Потайността беше начинът им на работа, а изненадата — средството, за да се появяват, където най-малко ги очакват, да нанасят жестоки удари отблизо, а след това да изчезват в тъмното, преди противникът да може да реагира. Подобни неща бяха пробвани върху американците, беше редно и те да се научат как да връщат услугата. В края на краищата Доминго Чавес беше човек, когото апахите10 от Виетконг биха разпознали като един от своите хора — или един от най-опасните си врагове.
— Хей, Динг! — извика взводният сержант. — Лейтенантът иска да те види.
Бяха прекарали доста дълго учение в Хънтър Лигет, което свърши два часа преди зазоряване. Учението продължи почти девет дни и дори на Чавес му дойде доста. Краката му го подсещаха, че вече не е на седемнадесет години, което го развеселяваше. Е, това беше последното му подобно учение с „нинджите“. Щеше да излезе оттук и да стане строеви сержант в армейската школа за основно обучение във Форт Бенинг, Джорджия. Чавес беше изключително горд от това. Армията го беше образовала в достатъчна степен, за да може сега да служи за пример на младите. Сержантът се изправи, но преди да отиде при лейтенанта, бръкна в джоба си и извади един шокен11. Откакто полковникът беше започнал да нарича хората си нинджи, малките гадни стоманени метателни оръжия станаха de rigieur12 за мъжете — донякъде това тревожеше командването. Но за истински добрите като Чавес винаги имаше малко привилегии. Метна шокена с измамно мощно движение на китката и той се заби цял сантиметър в едно дърво на четири метра от него. Взе си го на път за шефа.