— Защо си опаковаш багажа, Динг? — попита Мичъл.
— Искат да бъда в Бенинг рано — затова, ъ-ъ, затова ме накараха да се върна с хеликоптера по-рано сутринта.
— Лейтенантът знае ли?
— Би трябвало да са го предупредили. Е, трябва поне да са предупредили счетоводителя на полка. — Чавес беше малко притеснен. Тревожеше се от факта, че лъже взводния си сержант. През почти четирите години, прекарани във Форт Орд, Боб Мичъл му беше приятел и учител. Но заповедите бяха дадени от полковник.
— Динг, има още нещо, което трябва да научиш във връзка с документацията. Ела, синко. Лейтенантът си е в канцеларията.
Пехотният лейтенант Тимоти Уошингтън Джексън все още не беше се оправил, но беше почти готов да тръгне за офицерските ергенски жилища, наричани ОЕЖ, или само Ж. Вдигна поглед и видя двама от старшите си сержанти.
— Лейтенант, Чавес има заповед да се измита в посока към Форт Бенинг със страшна скорост. Ще го вземат довечера.
— Така чух и аз. Обади ми се батальонният старшина. Какво има, по дяволите? Ние не правим нещата така — изръмжа лейтенант Джексън. — Колко време имаш?
— До осемнадесет часа, сър.
— Супер. Трябва да се изкъпя, преди да се срещна с новия ротен. Сержант Майкълс, можеш ли да се оправиш с документите за имуществото?
— Да, сър.
— Добре. Ще се върна в седемнадесет часа, за да довърша нещата. Чавес, не си тръгвай, преди да се върна.
Останалата част от следобеда мина бързо. Мичъл пожела да се заеме с спедиторската работа — нямаше много неща за изпращане — и обясни на Чавес как по-лесно да попълни документите. Лейтенант Джексън се върна навреме и въведе двамата мъже в канцеларията си. Беше тихо. По-голямата част от взвода вече се намираше в града за заслужената свободна вечер.
— Динг, все още не съм готов да те загубя. Не сме решили кой ще поеме взвода. Сержант Мичъл, ти говореше за Окзанян?
— Точно така, сър. Ти какво мислиш, Чавес?
— Мисля, че е готов — отсъди Динг.
— Окей, ще позволим на Окзанян да опита. Късметлия си, Чавес — продължи лейтенант Джексън. — Свърших всичката си писмена работа точно преди да отидем на учението. Искаш ли да разгледаме заедно оценките ти?
— Може да видим само добрите оценки, сър — усмихна се Чавес. Лейтенантът го харесваше и Чавес знаеше това.
— Окей, ще напиша, че си дяволски добър, което си е така. Съжалявам, че трябва да те загубя така бързо. Искаш ли някой да те закара? — попита Джексън.
— Няма проблеми, сър. Планирах да се разходя.
— Глупости. Достатъчно ходихме вчера. Натовари нещата си в колата ми. — Лейтенантът му подхвърли ключовете. — Има ли друго, сержант Мичъл?
— Нищо, което да не може да почака до понеделник, сър. Предполагам, че си заслужихме хубав, спокоен уикенд.
— Както винаги преценката ти е безупречна. Брат ми е в града и няма да ме има до шест сутринта в понеделник.
— Разбирам. Приятно прекарване, сър.
Чавес нямаше много личен багаж, нямаше и кола, което беше необичайно. Всъщност той спестяваше парите си, за да си купи „Шевролет Корвет“, колата, която го очароваше още от детските му години, и му оставаха още пет хиляди долара, за да може да плати една в брой. Багажът му вече беше натоварен на задната седалка в колата на Джексън „Хонда CVCC“, когато лейтенантът се появи иззад бараките. Чавес му подхвърли ключовете.
— Откъде ще те вземат?
— Човекът каза, че трябва да ида в личен състав на дивизията, сър.
— Защо там? Защо не в Мартинес Хол? — попита Джексън, като включи двигателя. Мартинес беше обичайното място за такива неща.
— Лейтенанте, аз просто ходя там, където ми кажат.
— Не го ли правим всички? — засмя се лейтенантът.
Пътуването отне само две минути. Джексън се раздели с Чавес с ръкостискане. Лейтенантът отбеляза, че там има още петима военнослужещи. Всичките бяха сержанти и това донякъде го изненада. До един приличаха на латиноамериканци. Познаваше двама от тях. Леон беше от взвода на Бен Тъкър, 4-и взвод от 17-и полк, а Муньос — от дивизионното разузнаване. Биваше ги и двамата. Лейтенант Джексън вдигна рамене и си замина.
3.
ПРОЦЕДУРАТА „ПАНАШ“
Инспекцията на Вегенер пристигна преди обед вместо след това. Нямаше много поводи за забележки. Райли беше минал тук предварително. Нямаше нищо разхвърляно с изключение на няколко кутии боя и четки, които всъщност използваха в момента, защото боядисването на корабите е непрекъснат процес — никога не почва или свършва, то просто си върви постоянно. Корабното оръдие беше правилно насочено и осигурено, както и котвените вериги. Въжетата бяха обтегнати, а люковете — затегнати на място в очакване на вечерната буря. Тук-там няколко свободни от вахта моряци четяха или се печеха на слънце. Те скочиха на крака, когато дочуха гръмовната команда на Райли: „На палубата, мирно!“ Един моряк трети клас четеше списание „Плейбой“. Вегенер му каза весело, че трябва да внимава с тези неща при следващото пътуване, защото след по-малко от две седмици щяха да бъдат включени три жени и нямаше да е добре да обиди чувствените им натури. Това, че „Панаш“ нямаше жени на борда си, беше статистическа аномалия и промяната не тревожеше много капитана, въпреки че старшите офицери бяха, меко казано, скептично настроени. Възникваше и проблемът с тоалетната, тъй като конструкторите на кораба не са очаквали в екипажа му да има жени. Това беше първият повод през този ден, когато Вегенер се усмихна. Жена в морето… и усмивката му отново помръкна, тъй като картините от видеокасетата пак изплаваха в съзнанието му. Онези две жени — не, жена и малко момиче — също бяха излезли в морето, нали…