— Чух Ореза да казва, че в онези дни са знаели какво да правят с копелета като тези — отбеляза един младши лейтенант в другия край на масата. Отвсякъде се дочуха утвърдителни възклицания.
— Прогресът е кофти нещо, нали? — попита друг. Двадесет и четири годишният офицер не знаеше, че току-що помогна на командира си да вземе решение.
„Ще стане“ — реши Вегенер. Вдигна поглед от листовете и огледа лицата на офицерите. Помисли си, че ги е обучил добре. Бяха при него вече десет месеца и работеха така добре, както можеше да иска всеки капитан. Когато той пристигна на дока, те представляваха жалка, отчаяна тълпа, но сега блестяха от ентусиазъм. Двама си бяха пуснали мустаци, за да изглеждат като истински моряци, каквито бяха станали. Всички седяха изправено на твърдите си столове и излъчваха компетентност. Гордееха се с кораба си и с капитана. Ще го подкрепят. Ред се присъедини към разговора само за да е сигурен, просто за да опипа почвата, да реши кой ще играе с него и кой не.
Приключи с обяда си и се върна в каютата. Писмената работа все още го очакваше и той я свърши по най-бързия начин, а след това отвори „Скали и плитчини“. Ореза и Райли дойдоха в петнадесет часа и той им описа плана си. Двамата старшини отначало се изненадаха, но бързо влязоха в стила му.
— Райли, искам да занесеш това на гостите ни. Някой от тях го е изпуснал на мостика. — Вегенер извади пакета цигари от джоба си. — Там има водоотводна тръба, нали?
— Точно така, капитане — отговори боцманът с известна изненада. Не знаеше за цигарите „Калверт“.
— Започваме в двадесет и един часа — каза капитанът.
— Тогава се очаква да започне и бурята — отбеляза Ореза.
— Точно така, Ред, много трябва да внимаваш как…
— Знам, Португалецо. Какво е животът, ако няма малко рискове? — попита той с усмивка.
Първи излезе Райли. Слезе две палуби по-долу, а след това тръгна към кърмата и отиде до карцера. Двамата бяха там, в квадратната триметрова клетка. Лежаха на койките. Може и да бяха разговаряли, но спряха, когато вратата се отвори. Боцманът си мислеше, че нямаше да е зле някой да инсталира микрофон в карцера, но районният военен юрист му беше обяснил, че това е нарушение на конституционните права, или нарушение на правото за обиск и конфискация или някакви подобни законни глупости.
— Хей, глупак — каза той. Оня на по-долната койка, когото той просна на перилото на мостика, обърна глава, за да види кой е. Очите му се разшириха. — Обядвахте ли?
— Да.
Старшината рулеви долови някакъв много особен акцент.
— Изпуснал си цигарите си на мостика. — Райли подхвърли пакета през решетките. Паднаха на палубата и Пабло — старшината реши, че му прилича на човек, който се казва Пабло — ги грабна с изненадан поглед.
— Благодаря — каза той.
— О, няма нищо. Не вършете нищо, без да ми се обаждате. — Райли се усмихна и си отиде. Това си беше истински карцер. Старшината реши, че конструкторите са направили тази част на кораба както трябва. Дори имаше собствена тоалетна. Райли се почувства засегнат от това. Затворническа килия в катер на бреговата охрана. Хм. Но това пък означаваше, че не трябва да отделя двама души да охраняват ония бунаци. „Или поне не още — усмихна се Райли. — Момчета, каква изненада ви очаква.“
Лошото време в морето е винаги впечатляващо. Вероятно изглежда такова и когато се носи през разнообразна повърхност, но човешкото съзнание просто знае, че бурите в морето имат сила, която им липсва на сушата. Тази вечер имаше три четвърти луна, която позволяваше на Вегенер да наблюдава шкваловете, които се носеха към тях със скорост от двадесет възла. Вятърът духаше с двадесет и пет възла, а имаше и пориви с два пъти по-висока скорост. От опит знаеше, че нежните еднометрови гребени, върху които „Панаш“ се носеше, скоро ще се превърнат в маниакално блъскащи поредици от вълни и пръски вода. Не кой знае какво, но пък достатъчно, за да накара катера му да се люлее силно. Някои от по-младите членове на екипажа очевидно щяха да съжаляват, че са вечеряли. Е, това е урок за морето, който трябва да се научи: то не обича хората да преяждат.
Вегенер се радваше на бурята. Освен че създаваше желаната от него атмосфера, тя му даваше и възможност да промени патрулния си курс. Мичман втори ранг О’Нййл още не беше управлявал кораба в силно вълнение и тази вечер щеше да има възможност да го стори.
— Има ли проблеми? — попита той младшия офицер.
— Не, сър.
— Добре. Не забравяй, че ако стане нещо, аз съм в каюткомпанията. — Една от неотменимите заповеди на Вегенер гласеше: „Никой няма да бъде упрекнат за това, че вика капитана на мостика. Дори ако само искате да проверите колко е часът, ОБАДЕТЕ МИ СЕ!“ Това беше хипербола. Такива неща трябваше да бъдат казвани за в случай, че младшият офицер толкова се притеснява да повика капитана, че пазейки съня му, може да се блъсне в някой танкер. Вегенер непрекъснато повтаряше на младоците: отличителна черта на добрите офицери е признанието, че все още има какво да научат.