Ларсон бе обзет от порива да се напикае, но Кларк му махна с ръка да го последва и уверено отиде до камиона. Каросерията му имаше покривало от брезент, но Кларк вече знаеше какво има под него. Беше го надушил. Затова спря преди завоя.
— Добър ден — каза на най-близкия въоръжен човек. — Кофти ден си избрал за пътуване, приятелче.
— Той ми каза, че сте тук. Имам разрешение — отговори Кларк.
— Какво? Разрешение ли? Чие разрешение?
— На senor Ескобедо, разбира се — чу го да казва Ларсон.
„Господи, това не е истина, моля те, кажи ми, че това не е истина!“
— Кой сте вие? — попита мъжът със смесица от гняв и предпазливост.
— Геолог съм. Търся злато. Тук — каза Кларк, като обърна снимката. — В областта, която съм отбелязал. Мисля, че тук има злато. Разбира се, че не бих дошъл тук без позволението на senor Ескобедо, а той ми рече да казвам на хората, които срещам, че съм под негова закрила.
— Злато? Злато ли търсите? — дойде още един мъж. Първият отстъпи пред него и Кларк предположи, че сега разговаря с шефа.
— Si. Елате и ще ви покажа. — Кларк ги заведе до задницата на колата и извади два камъка от десния сандък. — Шофьорът ми е senor Ларсон. Той ме запозна със senor Ескобедо. Ако познавате senor Ескобедо, трябва да познавате и него, нали?
Мъжът явно не знаеше какво да прави или мисли. Кларк говореше хубав испански без следа от акцент, а и с такъв нормален тон, сякаш пита някой полицай за посоката.
— Ето, виждате ли? — Кларк посочи камъка. — Това е злато. Това може да е най-голямата находка след Писаро. Мисля, че senor Ескобедо и приятелите му ще купят всичката тази земя.
— Не ми казаха нищо — започна да печели време човекът.
— Разбира се, това е тайна. И трябва да ви предупредя, senor, да не разправяте на никого, иначе ще имате разговор със senor Ескобедо!
За Ларсон беше много трудно да контролира пикочния си мехур.
— Кога ще тръгваме? — попита някой от камиона.
Кларк се огледа, докато двамата мъже се опитваха да решат какво да правят. В камиона има шофьор и може би още някой. Не видя и не чу никой друг. Тръгна към камиона. Направи още няколко крачки и видя това, което подозираше и се боеше да види. Под единия край на брезента стърчеше дулото на пушка М-16А2. За по-малко от секунда реши какво трябва да прави. Дори и за самия Кларк беше удивителна бързината, с която се върнаха старите навици.
— Спрете! — каза водачът.
— Мога ли да натоваря пробите си на вашия камион? — попита Кларк, без да се обръща. — За да ги закарате на senor Ескобедо? Той много ще се зарадва, като види какво съм намерил, вярвайте ми.
Двамата мъже затичаха, за да го настигнат, а пушките висяха в ръцете им. Доближиха се на три метра, когато той се обърна. При това дясната му ръка не се помести заедно с тялото, а извади беретата от колана, докато с лявата размахваше картата и снимката. Ларсон разбра, че двамата не се досетиха какво става. Кларк беше толкова ловък…
— Не този камион, senor, аз…
Очакваше ги още една изненада, но тя бе последната. Дясната ръка на Кларк се вдигна и изстреля куршум в челото на единия от разстояние метър и половина. Преди водачът дори да започне да пада, същата участ постигна и другия. Без да се бави, отиде от дясната страна на камиона. Качи се на степенката на камиона и видя, че в кабината има само шофьор. Той също получи куршум в главата. По това време Ларсон се намираше извън колата. Тръгна към Кларк и се приближи достатъчно близо, за да може да получи един изстрел за усилието си.
— Не прави това! — каза Кларк и спусна предпазителя на пистолета си.
— Господи, аз просто…
— В такава ситуация трябва да обявиш присъствието си. За малко не загина, защото не се обади. Запомни го. Хайде. — Кларк се метна в каросерията на камиона и свали брезента.
Повечето от труповете бяха на местни хора, ако се съди по дрехите им, но имаше и две лица, които Кларк слабо си спомняше. Трябваше му само миг, за да се сети…
— Капитан Рохас. Съжалявам, момче — тихо каза той на тялото.
— Кой?
— Той командваше група „Знаме“. Един от нашите е. Тези копелета са убили някои от нашите. — Гласът му звучеше доста уморено.
— Изглежда, нашите момчета са направили същото…
— Нека ти обясня нещо за боя, момче. Има два вида хора на бойното поле: твоите и другите. Втората категория може да включва хора, които не се бият, и трябва да се опитваш да ги предпазиш, ако имаш време за това. Но единствените, които наистина имат значение, са твоите хора. Имаш ли кърпичка?