— Нанси — натисна той интеркома, — кога ще се върне мистър Ритър?
— Утре сутринта. Трябваше да се срещне с някого във Фермата.
— Добре, благодаря. Можеш ли да се обадиш на жена ми и да оставиш съобщение, че довечера ще закъснея доста.
— Разбира се, докторе.
— Благодаря ти. Ще ми трябва папката с предварителния доклад от Отдела за контрол на стратегическите оръжия.
— Доктор Молина е в Сънивейл със съдията — отговори Нанси.
Том Молина беше завеждащият на Отдела за контрол на стратегическите оръжия, който извършваше проверка на два други отдела по спазването на Договора за ракетите със среден обсег на действие.
— Зная. Аз просто искам да прегледам доклада, за да го обсъдя с него, когато се върне.
— Ще ми трябват около петнадесет минути, за да го взема.
— Не бързам много — отговори Джак и изключи интеркома. Този документ можеше да обърка самия цар Соломон за три дни и това му даваше много правдоподобна причина да остане на работа до късно. Конгресът започваше да се безпокои поради някои технически проблеми, свързани с унищожаването на последните ракетни установки на двете страни. Райън и Молина трябваше да се явяват там през следващата седмица. Джак изтегли — дъската за писане отстрани на бюрото си. Знаеше какво ще направи, след като Нанси и останалите хора от канцелариите си отидат.
Кортес беше много изтънчен политически наблюдател. Това бе една от причините да стане полковник толкова млад в бюрократична организация като DGI. Изградена по модела на съветското КГБ, тя вече имаше своя колекция чиновници и охрана, на фона на които американското ЦРУ приличаше на малка семейна фирма. Разликата в относителната ефективност на агенциите бе още по-изненадваща. Въпреки всичките си предимства на американците им липсваше политическа воля и винаги се бореха за неща, които би трябвало да са съвсем ясни. В академията на КГБ един инструктор ги беше сравнил с полския парламент отпреди години. В него имало над петстотин шляхтичи, като всичките е трябвало да постигнат съгласие, преди да се направи нещо. По тази причина нищо не се е случвало, което позволило Полша да бъде насилвана от всеки, който можел да вземе просто решение.
Но в този случай американците бяха действали. Решително и добре. Какво се е променило?
Промяната — това, което трябва да се е променило в случая — е, че американците нарушаваха собствените си закони. Реагираха емоционално… „Не — помисли си Феликс, — това не е честно.“ Отговориха със сила на пряко и арогантно предизвикателство, точно както биха реагирали руснаците, макар и с някои дребни тактически разлики. Емоционалният аспект се съдържаше във факта, че направиха каквото трябва, нарушавайки своите невероятни закони за контрол над разузнаването. При това годината бе изборна за Америка…
— Аха — каза Кортес. Наистина е просто, нали? Американците, които вече веднъж му помогнаха, ще го сторят отново. Той трябва да определи подходяща мишена. Това му отне още десет минути. Все пак той бе експолковник. В продължение на един век от историята на Латинска Америка винаги полковниците са вършили тези неща.
„Какво би казал Фидел?“ — Кортес за малко не се разсмя при тази мисъл. През целия си живот този брадат идеолог мразеше norteamericanos, както евангелистите мразят греха. Радваше се на всяко малко ужилване, което можеше да им причини. Изпращаше криминалните си елементи и лунатици на нищо неподозиращия Картър — „Всеки би могъл да се възползва от този глупак — развеселен си помисли Кортес. — Играеше всякакви възможни гамбити на партизанската дипломация срещу тях.“ Той наистина би се насладил на този номер. Сега Феликс само трябваше да измисли как да предаде съобщението. За него играта беше много рискована, но досега спечелваше при всяко хвърляне на заровете, а те все още се намираха в ръцете му.
Според Чавес това вероятно бе грешка. Може би фактът, че постави главата върху гърдите на човека, ги е разгневил. Каквато и да е причината, сега колумбийците претърсваха гората със страст. Не бяха намерили следите на група „Нож“, защото войниците се стараеха здравата да не оставят такива, но със сигурност знаеше едно: предстоеше голяма касапница, и то скоро.
Но капитан Рамирес не го осъзнаваше. Заповедите му все още бяха да отбягва контакт и той ги спазваше. Повечето от хората не оспорваха това, но Чавес го подлагаше на съмнение — или по-точно, искаше да го стори. Сержантите не задават въпроси на капитаните или поне не много често, и то само ако човек е старши сержант първа степен и може да попита насаме. Ако ще има битка, а имаше адски голяма вероятност това да стане, защо да не я нагласят така, че условията да са благоприятни за тях? Десет кадърни мъже, въоръжени с автоматични оръжия и гранати, а и две картечници — това позволяваше залагането на адски добра засада. Ще им дадат следа, която да ги отведе право в капана. Все още носеха две противопехотни мини. Ако имат късмет, ще повалят десет-петнадесет души още през първите три секунди. След това останалите, онези, които бягат твърде бързо, няма да са толкова буйни. По-скоро ще се ядосват заради напиканите си панталони. После никой няма да изгаря от желание да ги преследва. Защо Рамирес не може да го проумее? Той караше всички да се движат до изнемога, вместо да потърси хубаво място за почивка, да подготви добра засада, да раздадат тупаниците, а след това отново да тръгнат. Имаше си моменти за предпазливост. Имаше и време за бой. Значението на думата инициатива, предпочитана във военната терминология навсякъде по света, беше, че изяснява кой взема решенията за кое от двете е настъпил моментът. Чавес знаеше това инстинктивно. Подозираше, че Рамирес мисли твърде много. Не знаеше за какво, но умуването на капитана започваше да тревожи сержанта.