Ларсон върна джипа и закара Кларк до летището в собственото си БМВ. Когато отиваха към самолета, разбра, че колата ще му липсва. Кларк носеше всичкото чувствително или секретно оборудване със себе си и нищо друго. Не беше се спрял, за да си опакова багажа, не взе дори бръснача си, въпреки че беретата със заглушителя отново се намираше на кръста му. Движеше се със спокойна и нормална походка, но сега Ларсон знаеше как изглежда мистър Кларк, когато е напрегнат. Видя му се дори още по-спокоен от обикновено, по-отпуснат, разсеян, само и само за да изглежда безобиден в очите на хората около себе си. Ларсон си помисли, че това е една много опасна котка. Летецът си припомни стрелбата при камиона, сети се как Кларк предразположи двамата с пушките и поиска да му помогнат. Не знаеше, че в ЦРУ има такива хора, не и след разследването на комисията Чърч.
Кларк се качи в самолета, като захвърли оборудването си отзад и успя да покаже малко нетърпение, докато Ларсон извършваше процедурите по предполетната подготовка. Върна се в нормалното си състояние едва когато колесниците се прибраха в самолета.
— Колко време е до Панама?
— Два часа.
— Изкарай го над водата колкото е възможно по-скоро.
— Нервен ли си?
— За момента само във връзка с твоето управляване на самолета — отговори Кларк по разговорната уредба. Погледна към него и се усмихна. — Тревожа се за тридесетина хлапета, които може точно сега да умират.
Четиридесет минути по-късно напуснаха колумбийското въздушно пространство. След като полетяха над Панамския залив, Кларк се пресегна за оборудването си от задната седалка, отвори вратата и го пусна в морето.
— Имаш ли против да те попитам…
— Нека за момент да приемем, че цялата операция се разпадне. Колко точно веществени доказателства желаеш да занесеш в залата за изслушвания в Сената? — Кларк замълча. — Разбира се, няма голяма опасност от това, но какво ще стане, ако хората видят, че носим нещо, и се запитат какво ли е то и защо го пазим?
— О, добре.
— Помисли, Ларсон. Хенри Кисинджър го каза: „Дори и параноиците имат врагове.“ Ако искат да очистят онези войници, то какво ли ни мислят на нас?
— Но… мистър Ритър…
— Познавам Боб Ритър от доста време. Имам няколко въпроса за него. Искам да видя дали има достатъчно добри отговори. Адски сигурно е, че не ни е информирал за неща, които трябваше да знаем. Може би това е поредният пример за начина на мислене на Вашингтон. Но пък може и да не е.
— Наистина ли смяташ, че…
— Не зная какво да мисля. Обади се — нареди Кларк. Нямаше смисъл да насочва Ларсон към тези неща. Не работеше достатъчно дълго време в ЦРУ, за да ги разбира.
Пилотът кимна и направи това, което му наредиха. Превключи радиото си на рядко използвана честота и започна да предава:
— „Хауърд“, тук специален полет „Рентгенов лъч Злато Уиски Делта“, искаме разрешение за кацане, край.
— „Уиски Делта“, тук „Хауърд“, чакайте — отговори анонимният диспечер от контролната кула, който след това провери радиопозивните му. Не знаеше какво означава съкращението РЛЗУД, но тези букви се намираха в „горещия“ списък. Явно ЦРУ или някоя друга служба, която изпраща хора там, където не трябва да се намират. Това му беше достатъчно. — „Уиски Делта“, преминете на едно-три-едно-седем. Имате разрешение за директно приближаване. Вятърът е с посока едно-три-едно-седем и скорост десет възла.