— По дяволите! — каза Райън, след като затвори вратата на сейфа. — Ти не разбираш какво правиш. — След една минута се върна в канцеларията си.
Време беше да си тръгва. Най-напред се подписа на листа с отброените копирани листа на машината. Човек не снимаше нищо в тази сграда, без да се разпише за него, но той беше помислил за това. Събра на купчина почти толкова голям брой листа и ги сложи в сейфа си, уж това е копието от доклада на Отдела за контрол над разоръжаването, който Нанси донесе. Снимането на такива неща се позволяваше свободно на директорите. Откри, че в сейфа си имаше упътване за тази работа. Направените копия сложи в куфара си. Последното нещо, което Райън направи, преди да си тръгне, беше да смени комбинацията на сейфа си с нещо, за което никой не би могъл да се досети. Кимна на офицера от охраната на бюрото до асансьора. Когато стигна до подземния гараж, видя буика на ЦРУ, който го чакаше.
— Извинявай, че те карах да стоиш толкова късно днес, Фред — каза Джак, като се качваше в колата. Фред беше вечерният му шофьор.
— Няма проблеми, сър. У дома ли?
— Да. — Необходима му беше пълна концентрация, за да не започне да чете още по пътя. Вместо това се облегна и си наложи да заспи. Сигурен беше, че това ще е единственият му сън за нощта.
Кларк стигна в „Андрюс“ малко след осем часа. Първо се обади в канцеларията на Ритър, но отнякъде се включиха в линията, за да му обяснят, че заместник-директорът по оперативните въпроси е зает тази сутрин. Тъй като нямаше какво друго да правят, Ларсон и Кларк си взеха стаи в един мотел близо до Пентагона. След като си купи прибори за бръснене и четка за зъби от магазина за подаръци „Мариот“, Кларк отново заспа, което изненада по-младия агент, който беше твърде възбуден, за да може да стори същото.
— Много лоши ли са нещата? — попита президентът.
— Загубихме девет души — отговори Кътър. — Това е неизбежно, сър. Знаехме, че операцията е опасна. Знаеха го и те. Можем да направим…
— Можем да приключим тази операция, и то веднага. И завинаги да я забравим. Сякаш никога не се е случвало. Не съм искал нищо такова. Не съм искал цивилни хора да пострадат, а още по-малко и загубата на девет души от нашите. По дяволите, адмирале, казахте ми, че тези хлапета са толкова добри…
— Господин президент, аз никога…
— И още как, по дяволите! — каза президентът достатъчно силно, за да стресне агента от службата за сигурност, който стоеше пред канцеларията му. — Как, по дяволите, ме забърка в тази каша?
Аристократичното лице на Кътър стана мъртвешки бледо. Всичко, за което беше работил, акцията, която предлагаше в продължение на три години… А Ритър говореше за успех. Това беше най-ненормалната част от всичко.
— Сър, целта ни е да ударим Картела. Агентът от ЦРУ, който изпълнява операция „Реципрочност“ в Колумбия в момента, казва, че може да предизвика война вътре в Картела — и направихме точно това! Те току-що са се опитали да убият един от хората си — Ескобедо. Пратките на наркотици, са намалели. Все още не сме го обявили, но вестниците вече пишат за растящите улични цени. Ние побеждаваме.
— Чудесно. Ти го кажи на Фаулър! — Президентът плесна една папка върху бюрото си. Личните му проучвания показваха, че Фаулър му води с четиринадесет процента.
— Сър, след конвенцията кандидатът на опозицията винаги…
— Политически съвети ли ще ми даваш? Не си ми демонстрирал адски голяма компетентност в сферата, за която се предполага, че я имаш.
— Господин президент, аз…
— Искам цялата тази операция да се спре. Искам всичко да бъде пазено в тайна. Искам ти да прекратиш операцията, и то веднага. Кашата я забърка ти и ти ще си я сърбаш.
Кътър се поколеба.
— Сър, как искате да го направя?
— Не зная. Просто искам да разбера, когато всичко приключи.
— Сър, това може да означава, че аз трябва да изчезна за малко.
— Ами изчезни!
— Някои хора може да забележат.
— В такъв случай ще бъдете изпратен на специална мисия за президента, адмирале. Искам това да се прекрати. Не ме интересува какво трябва да правите. Просто го направете!
Кътър застана мирно. Все още си спомняше тази стойка.
— Слушам, господин президент.
— Завий руля — каза Вегенер.
Корабът „Панаш“ зави рязко при промяната на положението на руля и на мощността на двигателя и пое надолу по канала.
— Право напред.
— Рул право напред. Изпълнено, сър — отговори младият рулеви, наблюдаван грижливо от Ореза.
— Много добре. Пълен напред на една трета, поддържай курс едно-девет-пет. — Вегенер погледна младия мичман на палубата. — Поеми управлението и изкарай кораба.