Чавес кимна. Двамата мъже си поеха дълбоко дъх, приближиха се и се прегърнаха. Само едно ръкостискане не беше достатъчно в тези обстоятелства.
— Загубили сте се, Берто.
— Вярно е. Аз зная къде се намираме, дяволите да го вземат, но наистина сме се загубили, мамицата му.
— Къде е капитан Рохас?
— Мъртъв е. И Естевес, Делгадо, половината група.
— Добре. Почакай. — Динг натисна бутона на радиотелефона си. — „Шест“, тук „Водач“. Току-що влязохме в контакт със „Знаме“. Имали са малко неприятности, сър. По-добре елате тук.
Щрак-щрак.
Леон махна с ръка на хората си да се приближат. Чавес дори не помисли да ги преброи. Достатъчно беше да види, че половината ги няма. Двамата мъже седнаха на едно повалено дърво.
— Какво стана?
— Напъхахме се право в средата на дансинга. Решихме, че сме попаднали на участък за преработване. Оказа се, че не е така. Трябва да имаше тридесет или четиридесет души. Мисля, че Естевес сбърка и всичко се разпадна. Като бой в някой бар, само че с пушки, братче. След това капитан Рохас падна и — много лошо беше, братче, оттогава сме в движение.
— И нас ни преследват.
— Има ли нещо хубаво? — попита Леон.
— Напоследък не съм чувал нищо, Берто — отговори Динг. — Мисля, че е време да разкараме задниците си от това място.
— Вярно — каза сержант Леон точно когато се появи капитан Рамирес. Той докладва на капитана.
— Капитане — каза Чавес, когато Берто свърши. — Трябва ни място да се проснем и поспим.
— Прав е — съгласи се Гуера.
— Ами онези зад нас?
— От два часа не сме чували нищо, сър — напомни му Гуера. — Онова хълмче там ми изглежда напълно подходящо за целта. — Дотолкова можеше да оказва натиск на офицера, но се оказа достатъчно.
— Заведи хората горе. Определи района на лагера и назначи постове. Ще се опитаме да почиваме до залез-слънце, а след това може би ще се обадя и ще поискам помощ.
— Това звучи добре, капитане. — Гуера стана, за да организира нещата. Чавес веднага тръгна да огледа района, докато останалите от взвода отидоха на новото си МНП — място за нощна почивка. Чавес си помисли, че всъщност то ще е МДП — място за дневна почивка. Опитът му да се пошегува със себе си беше слаб, но в дадените обстоятелства Чавес можеше да постигне само толкова.
— Господи — прошепна Райън. Часът беше четири сутринта и той стоеше буден само заради кафето и нетърпението. Успя да открие нещата, които го интересуваха в ЦРУ. Но никога не бе попадал на нещо подобно. Първата му задача беше да… какво?
„Да се наспиш, дори и само за няколко часа“ — помисли си той. Джак вдигна телефона и се обади до ЦРУ. Там винаги имаше дежурен.
— Доктор Райън се обажда. Ще закъснея за работа. Изглежда, съм се отровил с яденето. Цяла нощ повръщах… сега мисля, че съм добре, но се нуждая от малко сън. Утре… днес — поправи се той — ще дойда с личната си кола. Благодаря. Дочуване.
Остави една бележка на хладилника за жена си и се пъхна в резервното легло, за да не я притеснява.
За Кортес най-лесната работа беше да пусне слуха. За всеки друг щеше да е трудно, но едно от първите неща, които направи, когато постъпи на работа в Картела, беше да вземе някои телефонни номера в района на Вашингтон. Не беше трудно. Както с всичко останало, въпросът бе само да се намери човек, който знае нещата, които ти трябват. Кортес го биваше за това. След като се сдоби със списъка с телефонните номера — излезе му десет хиляди долара, много добре изразходвани пари, — всичко се свеждаше до познаване на графиците на тези хора. Разбира се, беше доста опасно. Човекът може да не бъде на мястото си, което създаваше риск от разкриване, но правилният предварителен диалог вероятно можеше да предупреди за наличието на случаен зрител. Секретарките на такива хора обикновено са дисциплинирани хора, които рискуват службата си, ако са твърде любопитни.
Но фактът, поради който всичко ставаше наистина лесно, беше нещо, произведено по нова технология — принтер-телефаксът. Той представляваше съвсем нов символ на статут. Всеки трябваше да го има, особено важните хора, както имат и директен телефон, който заобикаля линиите на секретарката. Такава линия и телефаксът вървяха заедно. Кортес беше отишъл в личната си канцелария в Меделин и сам написа съобщението. Знаеше как изглеждат официалните съобщения на правителството на САЩ и положи всички усилия да направи и този документ като тях. Имаше заглавие „ПОВЕРИТЕЛНО — ДЪЖДОВЕН ОБЛАК“, а името на подателя беше измислено, но това в графата за получател бе съвсем истинско. Всичко това трябваше да е достатъчно, за да привлече вниманието на получателя. Основният текст на съобщението беше кратък. Съдържаше зашифрован адрес за отговор. Как ли ще реагира получателят? Е, не може да се отгатне. Според Кортес това също бе риск, и то хубав. Вкара листа в телефакса, набра номера и започна да чака. Машината направи останалото. След като дочу предупредителния наподобяващ чуруликане електронен любовен зов на другата факсмашина, предаде съобщението. После Кортес взе листа, сгъна го и го прибра в портфейла си.