Получателят се обърна изненадан, когато чу бръмченето на телефакса, който отпечатваше някакво съобщение. Трябваше да е официално, защото само шест души знаеха номера на тази линия. (Не му мина през ум за компютъра на телефонната компания.) Свърши започнатата работа и чак тогава протегна ръка, за да вземе листа.
„Какво ли е «Дъждовен облак», по дяволите?“ — учуди се той. Каквото и да е това, съобщението бе изпратено до него. Поверително! Започна да го чете. Пиеше третото си кафе за сутринта и има късмет, че кашлицата му не го разплиска върху бюрото, а по панталона му.
Ако не друго, Кати Райън беше точна. Телефонът в гостната иззвъня точно в осем и тридесет. Главата на Джак рязко отскочи от възглавницата, сякаш от токов удар, и той протегна ръка, за да вземе отвратителния уред.
— Ало?
— Добро утро, Джак — бодро каза жена му. — Какъв проблем имаш?
— Трябваше да стоя до късно. Имах да свърша малко работа. Взе ли другото нещо със себе си.
— Да, какво е…
Джак я прекъсна:
— Зная какво пише там, мила. Можеш ли просто да се обадиш? Важно е.
Доктор Каролайн Райън беше достатъчно умна, за да схване.
— Добре, Джак. Как си?
— Ужасно, но имам работа.
— Аз също. Дочуване.
— Да. — Джак затвори телефона и си наложи да стане от леглото. Реши да вземе душ.
Кати отиваше към хирургическото отделение и трябваше да бърза. Вдигна телефона в канцеларията и набра съответния номер по външната линия. Телефонът иззвъня само веднъж.
— Дан Мъри на телефона.
— Дан, обажда се Кати Райън.
— Добро утро. Какво мога да направя за теб през този хубав ден, докторке?
— Джак каза, че ще дойде да се видите след десет часа. Иска да му позволиш да паркира колата си на пътя под сградата и каза, че хората от коридора не трябва да знаят. Не ми е ясно какво значи всичко това, но ми заръча да ти предам само толкова. — Кати не знаеше дали да се чувства развеселена. Джак обичаше да играе малки смешни игрички — според нея те бяха тъпи — с хората, които имаха пълномощия като неговите. Сега се чудеше дали това не е някаква шега. Джак особено много обичаше да се майтапи със своя приятел от ФБР.
— Добре, Кати, ще се погрижа за това.
— Трябва да бягам да оправям очната ябълка на един човек. Поздрави Лиз от мен.
— Ще я поздравя. Приятно прекарване.
Мъри остави телефона с объркано изражение. Хората от коридора не трябва да знаят. „Хората от коридора“ беше фраза, която Мъри използва при първата им среща в болницата „Сейнт Томас“ в Лондон, когато Дан работеше като аташе към посолството. Хората от коридора наричаше ЦРУ.
Но Райън е един от шестимата шефове в Ленгли, вероятно и един от тримата най-висши.
Какво ли означава това, по дяволите?
— Хм. — Той повика секретарката си и я накара да уведоми охраната, че трябва да пропусне Райън на пътя под главния вход на сградата на Хувър. Скоро щеше да разбере.
Кларк пристигна в Ленгли в девет сутринта. Нямаше пропуск — човек не го носи по време на операция — и трябваше да използва кодова дума, за да премине през главния портал, което, разбира се, изглеждаше доста конспиративно. Остави колата си на паркинга за посетители — ЦРУ има и такъв — и влезе през главния вход. Веднага зави наляво, където бързо намери нещо, прилично на значка за посетители, която обаче свърши отлична работа на електронния портал. Сви надясно, мина покрай белите кули, които приличаха на играчки, нацапани с кал от някое огромно дете, Кларк беше сигурен, че декораторът на това място е бил човек, внедрен от КГБ. Или може би просто са избрали онзи, който предлага най-ниските цени. С един асансьор се изкачи до седмия етаж, а след това сви по коридора на директорските канцеларии, които имат собствени преддверия в предната част на сградата. Стигна до секретарката на директора по операциите.
— Мистър Кларк иска да се срещне с мистър Ритър — каза той.
— Имате ли среща? — попита секретарката.
— Не, но мисля, че той иска да се видим — учтиво каза Кларк. Нямаше смисъл да я насилва. Освен това Кларк беше възпитан да уважава жените. Тя вдигна телефона и предаде съобщението. — Можете да влезете, мистър Кларк.