— Благодаря ви. — Кларк затвори вратата зад себе си. Разбира се, тя беше дебела и звуконепроницаема. Много добре.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита директорът по оперативните въпроси.
— Ще трябва да прекратиш „Увеселителна лодка“ — каза Кларк без предварителни обяснения. — Операцията се разпада. Лошите преследват онези хлапета и…
— Зная. Чух го снощи. Виж, никога не съм мислил, че операцията ще мине без загуби. Един от екипите е понесъл доста бой преди тридесет и шест часа, но въз основа на заловени сведения, изглежда, са се представили доста добре и са им го върнали тъпкано…
— Това бях аз — каза Кларк.
— Какво? — изненадан запита Ритър.
— Аз и Ларсон се повозихме на кола вчера по това време и се натъкнахме на трима от ония, не зная как се казват. Тъкмо приключваха с товаренето на телата в каросерията на един камион. Не видях причина да ги оставя живи — каза Кларк със спокоен тон. От много време насам никой в ЦРУ не беше казвал такова нещо.
— Господи, Джон! — Ритър беше твърде изненадан, за да се досети да се скара на Кларк, че е нарушил собствената си сигурност, като се е намесил в друга операция.
— Познах едно от телата — продължи Кларк. — Капитан Емилио Рохас от армията на Съединените щати. Между другото, много свястно момче беше.
— Съжалявам, но никой не е казвал, че е безопасно.
— Дано семейството му, ако има такова, да разбере това. Операцията е провалена. Време е да намалим загубите си. Какво се прави, за да ги измъкнем? — попита Кларк.
— Мисля по въпроса. Трябва да се координирам с друг. Не съм сигурен, че той ще се съгласи.
— В този случай, сър — каза на шефа си Кларк, — предлагам да наложите мнението си.
— Заплашваш ли ме? — тихо попита Ритър.
— Не, сър. Бих предпочел да не ме разбирате по този начин. Казвам ви на базата на опита си, че тази операция трябва да бъде прекратена възможно най-бързо. Ваша работа е да изясните тази необходимост на хората, които са дали разрешение за операцията. Ако не успеете да получите разрешение, бих ви посъветвал въпреки всичко да я прекратите.
— Могат да ме изритат за това — изтъкна директорът.
— След като разпознах тялото на капитан Рохас, запалих камиона. По две причини. Исках да отклоня малко вниманието на врага и, разбира се, да направя телата неузнаваеми. Никога досега не съм изгарял тялото на свой. Не ми хареса. Ларсон все още не знае защо го направих. Твърде е млад, за да разбере. Вие не сте, сър. Вие изпратихте онези хора и сте отговорен за тях. Ако искате да ми кажете, че работата ви е по-важна от това нещо, то аз съм тук, за да ви кажа, че грешите, сър. — Кларк все още не повишаваше тона си над нивото, с което един разумен мъж обсъжда обикновени делови въпроси, но за първи път от много време насам Боб Ритър се разтревожи за собствената си безопасност.
— Впрочем опитът ти за отклоняване на врага е бил успешен. Сега четиридесет души търсят не където трябва.
— Добре. Това ще улесни измъкването на хората.
— Джон, не можеш да ми заповядваш така.
— Сър, не ви давам заповеди. Казвам ви какво трябва да се направи. Казахте ми, че операцията е моя.
— Ставаше дума за „Реципрочност“, а не за „Увеселителна лодка“.
— Сега не е време за семантика, сър. Ако не изтеглите онези хора, повечето — а вероятно и всички — ще бъдат избити. Това е ваша отговорност, сър. Не можете да изпратите хора на операция и да не ги поддържате. Знаете го.
— Прав си, разбира се — каза след малко Ритър. — Но не мога да го сторя сам. Трябва да информирам — е, знаеш. Ще се погрижа за това. Ще ги измъкнем колкото е възможно по-бързо.
— Добре. — Кларк се поуспокои. Ритър беше понякога прекалено рязък по отношение на подчинените си, но държеше на думата си. Освен това директорът бе твърде умен, за да го предизвика за нещо такова. Кларк беше сигурен. Много добре беше изяснил позицията си и Ритър съвсем ясно бе разбрал.
— Ами какво ще правим с Ларсон и куриерката му?
— И двамата са изтеглени. Самолетът му е в Панама, а той е в Мариот, надолу по пътя. Впрочем доста е добър, но що се отнася до Колумбия, смятам, че вероятно е разкрит. Бих казал, че и двамата могат да си вземат няколко седмици отпуск.
— Добре. Какво ще правиш ти?
— Мога да се върна обратно още утре. Ако искате, ще ви помогна за изтеглянето.
— Може би сме се натъкнали на Кортес.
— Така ли?
— А ти си човекът, който ни даде първата му снимка.
— О! Къде? Оня от къщата на Унтиверос, човека, когото за малко изпуснахме ли?
— Същия. Жената, която прелъсти, го разпозна със сигурност. Управлява техните хора, които са изпратени в планината, от една малка къща близо до Ансерма.