— Ще трябва да върна Ларсон за тази работа.
— Смяташ ли, че си струва риска?
— Да хвана Кортес ли? — Кларк помисли малко. — Зависи. Струва си да се опита. Какво знаем за охраната му?
— Нищо. Само груба представа за местонахождението на къщата му. Това разбрахме от едно прехванато съобщение. Хубаво ще бъде да го заловим жив. Той знае много неща, които искаме да разберем. Ще го докараме тук и ще му лепнем едно обвинение. От онзи вид, дето заслужават смъртно наказание.
Кларк замислено поклати глава. Един от елементите на криминалните романи беше как хората в разузнаването желаят да глътнат ампулите си с цианкалий или да се изправят пред взвода стрелци с песен в сърцето си. Фактите показваха обратното. Хората заставаха пред сигурна смърт само когато нямаше друг привлекателен изход. Хитрината се състоеше в това да им се даде такава алтернатива, за което не се изискваше да си гений, както се шегуваха всички. Ако хванеха Кортес, нормалната процедура щеше да бъде да заведат дело, да го осъдят на смърт — само трябва да подберат необходимия съдия, а по въпросите на националната сигурност винаги имаше много вратички — и да поемат нещата оттук. Кортес ще се пречупи навреме, вероятно още преди делото да започне. Кортес не беше глупав в края на краищата и щеше да се досети кога и как да направи сделката. Вече беше продал страната си. Продажбата на Картела в сравнение с това ще е дреболия.
Кларк кимна.
— Дай ми няколко часа да помисля по въпроса.
Райън се отклони наляво от десета улица в северозападната част на града и пое към паркинга под сградата. Имаше униформени и цивилни полицаи и един от тях с папка в ръка се приближи към него.
— Джак Райън за среща с Дан Мъри.
— Бихте ли ми показали документите си за самоличност?
Джак извади пропуска си от ЦРУ. Човекът го разпозна и махна с ръка към колегата си. Той натисна един бутон, за да свали стоманената бариера, която трябваше да пречи на терористи с минирани коли да влизат под щаба на ФБР. Райън премина над бариерата и намери място за паркиране. Един млад агент на ФБР го посрещна във фоайето и му даде пропуск, който да задейства електронния портал. Джак си помисли, че ако някой изобрети подходящ компютърен вирус, половината от хората в правителството няма да могат да отидат на работа. И може би страната ще се намира в безопасност, докато проблемът се разреши.
Сградата на Хувър имаше определено необичайно разположение със своята плетеница от диагонално разположени коридори, които пресичаха коридори, разположени в квадрат. За непосветените е по-трудно да се ориентират дори от Пентагона. В случая Райън загуби всякаква ориентация, когато стигнаха до съответната канцелария. Дан го чакаше отпред и го отведе вътре. Джак затвори вратата след себе си.
— Какво става? — попита Мъри.
Райън постави куфарчето си на бюрото на Мъри и го отвори.
— Нуждая се от съвет.
— За какво?
— За една вероятно незаконна операция — всъщност няколко такива.
— Доколко са незаконни?
— Убийство — каза Джак колкото можа по-спокойно.
— Минираните коли в Колумбия ли? — попита от въртящия стол Мъри.
— Досети се, Дан. Браво. Само че не са били минирани коли.
„О“ — Дан се облегна и помисли няколко секунди, преди да отговори. Спомни си, че всичко, което правеха, беше отмъщение за убийството на Емил и останалите. — Каквито и да са те, законът по този въпрос е доста объркан, нали знаеш. Забраната за убиването на хора по време на разузнавателните операции е наложена с обнародвана президентска заповед. Ако той напише „освен в случаите“ в долния край на заповедта си, тогава всичко е законно — така да се каже. Законът наистина е странен. Преди всичко това е въпрос на конституция, а тя е много приятна и неясна там, където е необходимо.
— Знам. Незаконността идва оттам, че ми е наредено да дам неправилна информация на Конгреса. Ако хората, които ни надзирават, надушат нещо, то няма да се нарича убийство, а правилно формулирана правителствена политика. Всъщност според разбирането ми за закона това няма да се нарече убийство дори ако го направим, а след това информираме Конгреса, защото ще имаме време, за да почнем операция по прикриване на всичко. Но ако директорът на разузнаването ми нареди да дам невярна информация на Конгреса, то ние вършим убийство, защото не спазваме закона. Това е хубавото, Дан.
— Продължавай.
— Лошото е, че твърде много хора знаят какво става и ако нещата се разчуят, някои участници в операцията ще пострадат. За момента оставям встрани политическите измерения, само ще кажа, че има такива. Дан, не зная какво, по дяволите, да правя. — Както обикновено Райън направи много добър анализ. Сгреши само в едно. Не знаеше кое е истински лошото.