Марк Брайт дойде непосредствено след обяда. Предаде касетите си с лентата на експерта от лабораторията и отиде в кабинета на Дан Мъри, където докладва какво беше видял.
— Не знам с кого се срещна, но вероятно ще познаете лицето. Какво става с номера на кредитната карта?
— Сметка на ЦРУ, до която има достъп от две години. Но сега я използва за първи път. Тамошният ни човек изпрати по факса едно копие, за да проследим подписа. От криминалната лаборатория ни предоставиха съвпадащи почерци — каза Мъри. — Изглеждаш ми малко скапан.
— Не мога да си обясня защо. По дяволите, спах цели три часа и половина през изминалото денонощие и половина. Изкарах си срока във Вашингтон. Мобайл си е направо ваканция.
Мъри се ухили.
— Добре дошъл обратно в нереалния свят на Вашингтон.
— Трябваше ми малко помощ, за да свърша работата — каза след това Брайт.
— Каква? — Мъри вече не се усмихваше.
— Персонал на военновъздушните сили, хора от разузнаването и контраразузнаването, по дяволите, дори да бях им казал всичко, което зная, а такова нещо не съм правил, самият аз не съм наясно какво става. Разбира се, поемам отговорността, но ако не бях постъпил така, вероятно нямаше да направя снимките.
— Струва ми се, че си постъпил правилно — каза Мъри. — Предполагам, че не си имал голям избор. Понякога е така.
Брайт прие официално поднесеното опрощение.
— Благодаря.
Трябваше да чакат още пет минути за снимките. За този случай имаше разчистени бюра, но дори приоритетните неща се забавяха, което дразнеше всички. Техникът — всъщност ръководител на секция — пристигна с повечето от снимките.
— Предположих, че ще поискате да ги видите веднага.
— Правилно предполагаш, Марв… Свети Исусе! — възкликна Мъри. — Марв, това е секретен материал.
— Вече ми го каза, Дан. Устата ми е затворена. Можем да ги поувеличим, но ще ни трябва още един час. Искаш ли да започна да работя по тези?
— Възможно най-бързо — кимна Мъри и техникът излезе.
— Господи — каза Мъри, когато отново разгледа снимките. — Марк, направил си голяма снимка.
— Е, кой, по дяволите, е този?
— Феликс Кортес.
— Кой е той?
— Беше полковник от DGI. Изпуснахме го на косъм, когато прибрахме Филиберто Ойеда.
— Случаят с мачетеросите? — Това не му говореше нищо.
— Не съвсем — поклати глава Мъри. Каза го почти със страхопочитание, помисли малко, а след това се обади на Бил Шоу да слезе. Директорът дойде при тях след минута. Агент Брайт все още не разбираше нищо, когато Мъри посочи на шефа си снимките. — Бил, няма да повярваш.
— Та кой, по дяволите, е Феликс Кортес? — попита Брайт.
Шоу отговори на въпроса му:
— След като се измъкна от Пуерто Рико, отиде да работи за Картела. Има участие в убийството на Емил, не знаем до каква степен, но е адски сигурно, че е замесен. И ето го сега, седи заедно със съветника на президента по въпросите на сигурността. Според теб за какво са си говорили?
— Няма я тук, но направих снимка, на която си стискаха ръцете — обяви младшият агент.
Шоу и Мъри не можаха дори да реагират, когато чуха това. После се спогледаха. „Главният президентски съветник по въпросите на сигурността си стиска ръцете с човек, който работи за Картела…“
— Дан — каза Шоу, — какво става, по дяволите? Дали целият свят не е полудял?
— Май така изглежда.
— Обади се на приятеля си Райън. Кажи му…кажи на секретарката му, че имаме нещо във връзка с тероризма — не, не можем да рискуваме така. Вземи го на път за дома.
— Той има собствен шофьор.
— Много ми помагаш.
— Разбрано. — Мъри вдигна слушалката и набра един телефон в Балтимор. — Кати? Дан Мъри се обажда. Да, добре сме, благодаря. Шофьорът по кое време докарва Джак у дома? О, още ли не се е прибрал? Добре. Искам да направиш нещо много важно, Кати. Кажи на Джак да се отбие на път за вкъщи, за да, ъ-ъ, вземе книгите. Просто така, Кати. Това не е шега. Можеш ли да го направиш? Благодаря, докторе. — Той постави слушалката на място. — Големи заговорници сме.