— Бедните копелета — прошепна той. Жалко. Но нищо не можеше да се направи.
Всички се изненадаха от факта, че не могат да осъществят радиовръзка. Сержантът, специалист по комуникациите, каза, че радиотелефонът му работи отлично, но в шест часа местно време нямаше никакъв отговор от „Променлива“. Капитан Рамирес не хареса това, но реши да продължи към зоната за евакуиране. Нямаше никакви последствия от малкото приключение на Чавес с неуспелия изнасилвач и младият сержант поведе хората, като се надяваше, че е за последно. Противниковите бойци бяха преминали през тази територия по най-глупав начин и нямаше скоро да се върнат.
Нощта мина леко. Движеха се на юг с едночасови преходи, като спираха на сборните пунктове, връщаха се в кръг по пътя си, за да проверяват за следи от преследвачи, но не намираха. Към четири часа на следващата сутрин стигнаха евакуационния пункт. Той представляваше една просека в основата, на хълм с височина двеста и петдесет метра — по-нисък от наистина високите върхове и даваше възможност за незабелязано приближаване. Разбира се, хеликоптерът можеше да ги вземе почти отвсякъде, но главната им грижа все още беше да останат скрити. Щяха да ги евакуират и никой нямаше да разбере. Жалко за хората, които загубиха, и за това, че никой никога нямаше да узнае за какво са били тук. Но макар и скъпа, мисията се увенча с успех. Така им каза капитан Рамирес.
Той разпредели хората си в широк кръг, за да контролират всички подстъпи. Имаха възможност да заемат отбранителни позиции в случай, че станеше нещо неочаквано. Когато свърши с тази задача, той отново настрои спътниковия си радиотелефон и започна да излъчва. Но отново не получи отговор от „Променлива“. Не знаеше защо. До този момент не беше доловил никакви смущения, но объркванията на комуникациите бяха добре познати на всеки пехотен офицер и той не се разтревожи особено. Все още не.
Кларк много се изненада от съобщението. Той и Ларсон тъкмо планираха обратния си полет до Колумбия, когато то пристигна. Просто няколко кодови думи, но стигаха, за да разпалят гнева на Кларк — много усилия полагаше, за да контролира това свое ужасно качество, тъй като знаеше, че то е най-опасният му враг. Искаше да се обади до Ленгли, но реши да не го прави, защото се боеше, че заповедта може да бъде повторена така, че да не можеше лесно да откаже. След като се поуспокои, мозъкът му отново заработи. Кларк си спомни, че тук се криеше опасността от темперамента му — не му позволяваше да мисли. А сега съвсем сигурно имаше нужда от това. След минута реши, че е време за малко инициатива.
— Хайде, Ларсон, ще се поразходим.
Разходката излезе лесна. Той все още беше „полковник Уилямс“ за военновъздушните сили и се сдоби с кола. След това намери карта и започна да рови спомените си, за да намери пътеката до онзи хълм… Мина един час, а последните неколкостотин метра представляваха истински кошмар с дупките по виещия се и наполовина изровен път. Фургонът все още се намираше на мястото си, както и въоръженият постови, който дойде, за да ги поздрави, но без особена енергичност.
— Спокойно, мистър. Аз бях тук и преди.
— О това сте вие… Но, сър, имам заповед да…
Кларк го скастри:
— Не спори с мен. Зная какви заповеди имаш. Според теб защо, по дяволите, съм тук? Сега бъди добро момче и свали предпазителя на това оръжие, преди да си навредиш. — Кларк мина покрай него, като още веднъж смая Ларсон, който се впечатляваше далеч по-силно при вида на заредени и насочени оръжия.
— Какво става? — попита Кларк, след като влезе. Огледа се. Цялото оборудване беше изключено. Единственият звук идваше от апаратурата за кондициониране на въздуха.
— Затвориха ни — отговори старшият специалист по комуникациите.
— Кой?
— Вижте какво, не мога да ви кажа. Получих заповед да затворя. Толкова. Ако искате отговори, идете при мистър Ритър.