— Трябва да приемем, че врагът знае за тях. Работата за тази вечер е да ги намерим и да ги откараме на място, за което ние знаем, но те не. След това утре вечерта можеш да идеш, за да ги прибереш.
— А оттам право в… оня човек от ФБР иска да кацнем на малкия кораб. Тайфунът Адел ме тревожи. Според последната прогноза за времето той се движи на север към Куба. Искам да проверя това.
— Аз току-що го сторих — каза Ларсон, като се присъедини към групата. — Адел отново се носи на запад и преди един час се е разраснал в истински ураган. Ветровете в центъра му са със скорост от седемдесет и пет километра.
— О, по дяволите! — каза полковник Джоунс. — С каква скорост се движи?
— Ще бъде наблизо утре, но няма проблеми за полета ни тази вечер.
— Какъв ще бъде този полет?
— Ларсон и аз ще слезем на земята, за да намерим групите. — Кларк извади едно радио от чантата, оставена от Мъри. — Ще летим нагоре-надолу по долината и ще разговаряме по тези неща. Ако имаме късмет, ще осъществим контакт.
— Ти наистина вярваш в късмета, синко — каза Джоунс.
О’Дей мислеше, че животът на агента от ФБР не винаги е толкова блестящ, колкото смятат хората. Съществуваше и дребният проблем, че с по-малко от двадесет агенти за случая той не можеше да даде тази отвратителна задача на някой по-младши. Но случаят поначало си беше сложен. Все още не можеха дори да мислят да поискат разрешително за обиск, а нелегалното проникване в къщата му — такива неща ФБР отдавна не правеше — беше невъзможно.
Съпругата на Кътър бе се завърнала и юркаше персонала си като родена господарка. От друга страна, преди няколко години Върховният съд постанови, че за претърсване на боклука не се изисква съдебно разрешение. Този факт позволи на Пат О’Дей да направи най-хубавата гимнастика на тялото си от кръста нагоре от години насам. Сега, след като бе натоварил няколко тона отвратително миришещи торби с боклуци в каросерията на боядисан в бяло камион, той почти не усещаше ръцете си. Това, което търсеше, можеше да се намира в една от няколко кофи. Онази част на Форт Майер, където живееха по-важни персони, все още беше военна зона и дори кофите за боклук трябваше да се разполагат по определен начин. В настоящия случай две семейства използваха една и съща кофа, която също толкова добре организираният боклукчия изхвърляше. О’Дей беше маркирал торбите, преди да ги натовари в камиона, в резултат на което петнадесет чувала попаднаха в една от многото лаборатории на ФБР. Е, тази не беше част от туристическия маршрут, защото ФБР показва само най-доброто от себе си на хората, които минават из сградата на Хувър. Добре, че вентилационната система я биваше и наоколо се намираха няколко туби с обезмирисяващи препарати, за да неутрализират вонята, която преминаваше през хирургическите маски на лаборантите. Самият О’Дей смяташе, че ще бъде преследван от облак сини мухи до края на живота си. Търсенето отне един час. Боклуците биваха преглеждани върху маса с бял плот — имитация на мрамор. Имаше използвано кафе за около четири дни, също толкова наполовина изядеш кроасани, разлагащ се сладкиш и няколко пелени. Те идваха от съседната къща. Офицерът, който живееше до къщата на Кътър, имаше новородена внучка.
— Готово — обади се един лаборант. Вдигна в ръка компютърна дискета. Макар и с ръкавици, човекът я държеше за двата противоположни края и я пусна в дълга найлонова торбичка. О’Дей я взе и се качи на горния етаж, за да снеме отпечатъците.
Тази вечер двама старши лаборанти работиха до късно. Разбира се, малко шмекеруваха. Вече разполагаха с отпечатъците на адмирал Кътър от централния архив, защото всички военни дават отпечатъците си при записването си в армията, а също и цяла торба хитрини, към които се включваше и лазер.
— Какво е имало на нея? — попита един от лаборантите.
— Лежеше върху някакви вестници — отговори О’Дей.
— Аха! Няма допълнителни зацапвания, а освен това хартията е добър изолатор на горещината. Може да имаме шанс.
Лаборантът извади дискетата от прозрачната торбичка и започна работа. Всичко отне десет минути, по време на които О’Дей крачеше из стаята.
— Разполагам с пръстов отпечатък от палец с осем допирни точки в предната част и вероятно от безименен пръст от другата страна, но само с една много добра допирна точка и една почти напълно негодна. Има и един несъвпадащ набор отпечатъци, но са твърде размазани, за да можем да ги определим. Обаче шарката е различна и следователно трябва да е друг човек.
О’Дей прецени, че това е повече, отколкото можеше да очаква при съществуващите обстоятелства. Обикновено за идентифицирането на пръстови отпечатъци бяха необходими десет отделни допирни точки — но тази цифра винаги е различна. Инспекторът бе сигурен, че Кътър е държал дискетата, макар че съдебните заседатели може да не са напълно убедени, ако изобщо се стигне до съд. Сега беше време да се види какво има на дискетата и затова той тръгна към друга лаборатория.