— Това не може да бъде истина, човече — каза затворникът, чийто глас не съдържаше убедеността, която може би щеше да има допреди около час.
— Хей, я се събуди. Не са ли ти казвали, че някой от твоя сой е изчезнал тук някъде? Това го правим вече шест месеца. Затворите са претъпкани и на съдиите просто не им пука. Ако хванем някого и ако имаме всички улики, ни разрешават да оправим, нещата в открито море. Никой ли не ти е казвал, че правилата малко са се променили?
— Не можете да направите това! — почти изкрещя в отговор той.
— Така ли мислиш? Виж какво ще ти кажа. След десетина минути ще те изведа на горната палуба и ще можеш да гледаш. Казвам ти, че ако не ни сътрудничиш, няма да се церемоним с приятеля ти. Писнало ни е. Защо просто не седнеш кротко и не премислиш всичко, а като дойде времето, ще ти позволя да видиш колко сме сериозни. — Лейтенантът си наля чашка кафе, за да мине времето, без повече да разговаря с клиента си. Когато го изпи, вратата се отвори.
— Всички на палубата за освидетелстване на наказанието — обяви старшина Ореза.
— Хайде, мистър Доу. По-добре ще е да видиш това. — Лейтенантът го хвана за лакътя и го поведе. Точно пред вратата на каюткомпанията имаше стълба, която извеждаше нагоре. В горния й край се намираше тясна пътека и двамата мъже се отправиха по нея към празната палуба за хеликоптери.
Лейтенантът се казваше Рик Алисън. Алисън, чернокожо „хлапе“ от Олбъни, Ню Йорк, и навигатор на кораба, всяка вечер благодареше на Бога за това, че служи при Ред Вегенер, най-добрия командир, когото беше срещал някога. Няколко пъти беше мислил да напуска армията, но сега смяташе да остане колкото е възможно по-дълго. Поведе мистър Доу към кърмата, на десетина метра от тържествената церемония.
Сега вълнението беше истински силно, отбеляза Алисън. Прецени, че скоростта на вятъра е над тридесет възла, а вълните са високи около три до четири метра. „Панаш“ се клатеше с отклонение вляво и дясно около двадесет и пет градуса от вертикалата, като рязко се мяташе напред-назад подобно на детска люлка. Алисън си спомни, че О’Нийл е на руля, и се надяваше, че старшина Оуенс го наглежда. Новият мичман втори ранг беше достатъчно добро хлапе, но все още имаше да учи много за управлението на кораби. Така мислеше навигаторът, който сам беше едва с шест години по-голям. От време на време отдясно проблясваха светкавици и озаряваха морето. Валеше като из ведро, капките прелитаха над палубата под остър ъгъл и вятърът, ги носеше достатъчно силно, че да причиняват болка на бузите. Общо взето, това беше нощ, от която на Едгар Алан По можеха да му потекат лигите, като си помисли за предлаганите от нея възможности. Нямаше никакви светлини, въпреки че белите линии на катера им очертаваха призрачен силует. Алисън се чудеше дали Вегенер е решил да прави това сега заради времето, или просто е щастливо съвпадение.
„Капитане, правил си някои откачени работи, откакто си на борда, но това наистина обира точките.“
Въжето беше там. Някой беше го прехвърлил над края на радио-радарната мачта на катера. Трябва да е било много забавно. Боцман Райли го е направил. Кой друг би бил толкова откачен, за да опита?
След това се появи затворникът. Ръцете му все още се намираха зад гърба. Капитанът и заместникът му също присъстваха. Вегенер говореше нещо официално, но не можеха да го чуят. Вятърът свистеше през палубата и мачтите с многото сигнални фалове17 — „О, ето какво е направил Райли“ — досети се Алисън. Беше използвал един от фаловете като водещо въже, за да прокара двусантиметровото конопено въже през макарата. Дори Райли не беше достатъчно откачен, за да се катери до върха на мачтата в това време.
Включиха се светлини. Това бяха палубните прожектори, които използваха за насочване на хеликоптери. Ефектът от тях беше главно, че осветиха дъжда, но осигуриха и малко по-ясна картина на това, което ставаше. Вегенер каза още нещо на затворника, чието лице продължаваше да бъде арогантно. Алисън си мислеше, че той все още не вярва, но изведнъж всичко стана много по-сериозно. На единия край на въжето се събраха петима души. Алисън за малко не се изсмя. Знаеше, че така са правели тези неща, но не вярваше, че шкиперът ще иде толкова далеч…
Последната подробност беше черната качулка. Райли обърна затворника с лице назад, към Алисън и приятеля му — за това имаше и друга причина, преди да го изненадат с нея. Най-накрая мистър Доу схвана какво става.
— Нееее! — Викът му беше идеален, призрачен и отговаряше на времето и вятъра по-добре, отколкото можеше да се надява човек. Коленете му се подгънаха точно както се очакваше, и мъжете на свободния край на въжето се напънаха и затичаха назад. Краката на затворника се отделиха от черната палуба с покритие, което предотвратяваше хлъзгането, и тялото започна да се издига на тласъци към небето. Краката ритнаха няколко пъти, а след това увиснаха неподвижно, като в същото време мъжете вързаха въжето за един прът.