Бойците от „Знаме“ обезкуражиха още една група нападатели с няколко залпа, но загубиха един човек, когато се изтегляха по хълма. Следващата отбранителна линия се намираше на четиристотин метра. Хората трябваше да застанат по-близо един до друг. Тя беше неприятно близо до последната отбранителна позиция. Време беше да изиграят и последния си коз.
Врагът отново обгради празен терен и все още не знаеше какви загуби е причинил на злите духове, които се появяваха, убиваха и изчезваха като в някакъв кошмарен сън. Двама от водачите им ги нямаше. Единият падна убит, а другият — сериозно ранен и сега спряха, за да се прегрупират, докато оцелелите им водачи се съветваха.
За войниците ситуацията беше до голяма степен същата. Веднага, след идентифицирането на жертвите, Рамирес прегрупира хората си, за да компенсира загубите. Благодарен беше, че няма време да тъгува за загиналите свои бойци, че обучението му наистина го караше да концентрира вниманието си върху належащия проблем. Хеликоптерът нямаше да пристигне навреме. А може би ще дойде? И дали това има значение? Какво ли има значение?
Трябваше още да намали силите на врага, за да може опитът им за бягство да има изгледи за успех. Щяха да бягат, но преди това да убият още хора. Рамирес пазеше експлозивите в резерв. Никой от хората му все още не беше изстрелвал или хвърлял граната, а тази позиция се охраняваше и от заложените мини, като всяка от тях пазеше окоп на автоматчик.
— Какво чакате, а? — извика Рамирес към подножието на хълма. — Хайде, все още не сме свършили с вас! Най-напред ще ви избием, а след това ще чукаме жените ви!
— Те нямат жени — извика Вега. — Правят го един с друг. Елате, педерасти, време е да умрете!
И те дойдоха. Като боксьор, който безмилостно набутва противника си в ъгъла на ринга, все още движени от гнева си, почти без да обръщат внимание на загубите си. Гласовете ги привлякоха и ги накараха да ругаят.
Но този път внимаваха повече — научили се бяха на някои неща. Придвижваха се от дърво на дърво, като се прикриваха един друг. Стреляха пред себе си, за да карат хората отсреща да залягат.
— Нещо става там, на юг. Виждаш ли блясъците? — попита Ларсон. — Вдясно от нас, по склона на планината.
— Виждам. — Прекарали бяха повече от час в опита да намерят „Знаме“, като прелетяха над три места за евакуация и не получиха отговор. Кларк не харесваше идеята да напуснат района, но нямаше богат избор. Ако това е, каквото смята той, значи трябва да се приближат. Дори при ясна видимост тези малки радиоапарати вършеха работа на по-малко от десет мили.
— Карай натам колкото е възможно по-бързо — каза на пилота той. Ларсон прибра клапите на крилата и премести лоста за газта напред.
Наричаха го огневи чувал — термин, заимстван от съветската армия, който напълно отразяваше функцията му. Взводът се бе разпръснал в широка дъга. Всеки боец се намираше в своя окоп, въпреки че четири шанеца бяха заети от по един вместо от двама души, а в някои изобщо нямаше никой. Пред всеки от окопите имаше по една-две мини, разположени с изпъкналата си страна към врага. Позицията се намираше в една горичка и пред нея имаше малко свлачище, широко около осемдесет метра, което гледаше към няколкото повалени дървета и млади фиданки. Шумът и огньовете от дулата на врага се приближиха до тази линия и спряха, макар стрелбата да не намаля.
— Добре, хора — каза Рамирес. — Щом дам заповед, се махаме по дяволите, към зоната за кацане, а оттам към маршрут Х2. Но преди това трябва да ги поокастрим.
Другата страна също разговаряше, този път по-интелигентно. Говореха за имена вместо за места, което донякъде закодираше намеренията им, въпреки че отново бяха си позволили да следват особеностите на терена, вместо да ги пресичат. Рамирес си помисли, че каквито и да са, не бяха от плашливите. Ако имаха само малко обучение и един-двама подобри командири, битката вече щеше да е приключила.