Чавес видя всичко. Беше се върнал назад при Вега и Леон, за да помогне на един мъж, ранен лошо в крака. Забеляза как една редица мъже започнаха да прочистват зоната за кацане. Видя как Рамирес се хвърли на земята, като стреляше към наближаващия враг, но Динг и приятелите му не можеха да направят нищо, и тръгнаха по маршрута за оттегляне. Не погледнаха назад. Не беше нужно. Звуците говореха достатъчно. Тракането на автоматите М-16 се смесваше с по-силния шум да руските „Калашников“. Избухнаха още няколко гранати. Няколко мъже изкрещяха и започнаха да ругаят на испански. След това започна да се чува стрелба само от АК-47. Битката за хълма бе свършила.
— Това значи ли каквото си мисля? — попита Ларсон.
— Това значи, че някой ЗОТ ще умре — тихо отговори Кларк.
В очите му имаше сълзи. Виждал бе такова нещо и преди, когато хеликоптерът му излетя навреме, а другият не можа. Тогава, а и дълго време след това се срамуваше, че той оцеля, а другите не можаха. „По дяволите!“ Тръсна глава и се овладя.
— „Нож“, тук „Променлива“. Чувате ли ме, край? Отговорете и си кажете името. Повтарям, отговорете и си кажете името.
— Чакай малко — каза Чавес. — Говори Чавес. Кой е на този радиоканал?
— Слушай какво ще ти кажа, защото каналът е открит. Говори Кларк. Срещали сме се преди. Движи се в същата посока, както през нощта на учението, спомняш ли си?
— Разбрано. Помня посоката, в която се движихме тогава. Мога да го направя.
— Ще се върна, за да ви взема утре. Дръж се, хлапак. Нещата още не са приключили. Повтарям: ще се върна да ви взема утре. А сега разкарай задника си оттам. Край на връзката.
— Какво означава всичко това? — попита Вега.
— Тръгваме на изток, надолу по хълма, после на север, а след това ще завием на изток.
— После какво? — настоя Oso.
— Откъде да знам, мамицата му!
— Връщай се на север — нареди Кларк.
— Какво е ЗОТ? — запита Ларсон, когато влезе в завоя. Кларк отговори толкова тихо, че почти не се чу какво каза:
— ЗОТ е задник от тила. Някое от онези негодни за нищо копелета, които правят така, че ние, оперативните агенти, да умираме. И един от тях ще си плати за това, Ларсон. А сега млъквай и карай.
Продължиха напразно да търсят „Знаме“, а после се върнаха към Панама. Полетът продължи два часа и петнадесет минути. През това време Кларк не каза нищо, а Ларсон се боеше да говори. Пилотът вкара самолета право в хангара с хеликоптера „Пейв Лоу“ и вратите се затвориха зад него. Райън и Джоунс ги очакваха.
— Е? — попита Джак.
— Влязохме във връзка с „Поличба“ и „Особеност“ — каза Кларк. — Елате. — Заведе ги в стая с маса, върху която разтвори географската си карта.
— Ами другите? — попита Джак. Полковник Джоунс нямаше нужда да пита. Той разбираше част от нещата по лицето на Кларк.
— „Поличба“ ще се намира тук утре вечер. „Особеност“ ще бъде тук — каза Кларк, като посочи две местоположения, отбелязани на картата.
— Добре. Можем да го направим — каза Джоунс.
— По дяволите! — изръмжа Райън. — Какво става е другите?
— Не можахме да осъществим връзка със „Знаме“. Видяхме как лошите прегазиха „Нож“. Повечето от тях — коригира се Кларк. — Най-малко един човек се е измъкнал. Аз ще ида да го взема. По суша. — Кларк се обърна към пилота: — Ларсон, ти по-добре се наспи. Искам да си свеж и бодър в шест часа.
— Какво е времето? — попита той ПД.
— Онази шибана буря се мята натам-насам като ракета с топлинна глава след самолет. Никой не знае накъде ще отиде, дяволите да я вземат, но все още не е пристигнала тук, а аз и преди съм летял в лошо време — отговори полковник Джоунс.
— Добре. — Пилотът се отдалечи. В съседната стая имаше няколко легла. Той се тръшна на едно от тях и след минутка заспа.
— Ще идеш по суша? — попита Райън.
— Какво очакваш да направя — да ги оставя там ли? Нима не го направихме вече? — Кларк извърна поглед. Очите му бяха зачервени и само ПД се досети, че това не се дължи само на напрежение и недоспиване. — Извинявай, Джак. Там има още хора. Трябва да се опитам. Те биха го направили заради мен. Всичко е наред. Знам какво да направя.
— Как? — попита ПД.
— Ларсон и аз ще отлетим в страната утре по обед, ще наемем кола и ще отидем натам. Казах на Чавес — това е хлапакът, с когото разговарях — да заобиколи онези и да се отправи на изток, към планините. Ще се опитаме да ги посрещнем, да ги откараме до летището и просто да ги качим на самолет за дома.