— Толкова лесно ли е? — попита с недоверие Райън.
— Разбира се. Защо не?
— Има разлика между това да си смел и да си идиот — каза Райън.
— На кой му пука дали съм смел? Това ми е работата. — Кларк излезе от стаята, за да поспи.
— Знаеш ли от какво се боиш? — попита Джоунс, след като Кларк излезе. — Боиш се от спомена за времето, когато си можел да направиш такова нещо, но не си го сторил. Аз мога да ти разкажа с най-големи подробности за всеки свой провал от двадесет и няколко години насам. — Полковникът носеше синята си риза с командирски крилца и лентички. Имаше доста от тях.
Очите на Джак се спряха на една от тях, бледосиня с пет бели звезди.
— Но ти…
— Приятно е да носи човек такова нещо. Много ми е хубаво да ме поздравяват генерали с четири звезди, сякаш съм нещо специално. Но знаеш ли кое има значение? Двамата, които измъкнах. Сега един от тях е генерал. Другият е пилот в „Делта“. И двамата имат семейства. Това има значение, мистър Райън. Онези, които не успях да измъкна, също имат значение. Някои от тях все още се намират там, защото не бях достатъчно добър или достатъчно бърз, или пък достатъчно късметлия. Или пък те не бяха такива. Или имаше друга причина. Трябваше да ги измъкна. Такава ми е работата — тихо каза Джоунс. — С това си вадя хляба.
„Ние ги изпратихме там — помисли си Джак. — Моето управление ги изпрати там. Сега някои са мъртви, а ние позволяваме на някой си да ни нарежда да не правим нищо по този въпрос. А аз трябва да съм…“
— Може да е опасно да влизаме тази вечер.
— Възможно е. Така изглежда.
— Ти имаш три миниоръдия на хеликоптера си — каза Райън след миг. — Видях само двама стрелци.
— Не можах да намеря друг толкова бързо и…
— Аз стрелям доста добре — прекъсна го Джак.
28.
РАВНОСМЕТКА
Кортес седеше на масата и пресмяташе. Американците бяха се справили забележително добре. Почти двеста души от хората на Картела бяха отишли в планината. Деветдесет и шест бяха се върнали живи, шестнадесет от тях ранени. Дори доведоха един жив американец със себе си. Много лошо беше ранен, четири от раните му все още кървяха, а и колумбийците не се отнасяха с него никак Добре. Мъжът беше млад и смел, стискаше зъби, за да не охка, и се тресеше от усилието да се контролира. Много храбър бе този младеж от зелените барети. Но говореше несвързани неща, а Кортес имаше други задачи.
Разполагаха с докторски екип за лекуване на „приятелските“ жертви. Кортес отиде при тях и взе спринцовка за еднократна употреба, като я напълни с морфин. Върна се и заби иглата в една от вените на здравата ръка на войника, след което натисна буталцето. Войникът веднага се отпусна, болката му бе потушена от чудно, кратко усещане за благополучие. След това спря да диша просто така и животът му също угасна. Жалко. Кортес наистина би могъл да използва хора като него, но те обикновено работеха за слава. Отиде при телефона си и се обади на съответния номер.
— Jefe, елиминирахме една от вражеските групи… Да, jefe, десет души бяха, както подозирах. Убихме ги всичките. Довечера тръгваме след друга група… Има един проблем, jefe. Врагът се би добре и ние понесохме много загуби. Нуждая се от повече хора за мисията довечера. Si, благодаря, jefe. Това ще свърши добра работа. Изпрати хората в Риосукио и кажи на предводителите им да ми докладват днес следобед. Аз ще ги инструктирам на място. О? Да, това ще бъде чудесно. Ще те очакваме.
Кортес се замисли, че ако има късмет, другата група американци ще се бие също толкова добре. С повече късмет ще може да елиминира две трети от стрелците на Картела. Заедно с шефовете им, които ще отстрани също тази вечер. Помисли си, че вече няма връщане. Беше залагал високо и опасно, но опасностите вече се намираха зад гърба му.
Погребението се състоя рано. Гриър бе вдовец, който дълго преди смъртта на жена си живееше без нея. Причината се намираше в съседство с правоъгълната дупка в гробището „Арлингтън“. Обикновен бял надгробен камък за младши лейтенант Робърт Уайт Гриър от военноморския флот, единствения му син, завършил военноморската академия и заминал за Виетнам, за да умре. Нито Ритър, нито Мур някога бяха виждали момчето, а и Джеймс никога не държеше снимката му в кабинета си. Бившият заместник-директор по въпросите на разузнаването беше сантиментален човек, но не и ревльо. И все пак отдавна беше поискал да го погребат до сина му. Поради званието и поста му направиха изключение и запазиха мястото за събитието, което за всички беше толкова неизбежно, колкото и ненавременно. Той наистина беше сантиментален човек, но само за важни неща. Ритър си помисли, че имаше няколко доказателства за това. Начинът, по който Джеймс беше поел грижата за няколко млади, умни момчета, за да ги доведе в ЦРУ, интересът, с който следеше кариерите и обучението им, вниманието, с което се отнасяше към тях.