— Не знам — предпазливо отговори доктор Каролайн Райън. — Вчера ми се обади, че няма да е в града. Не каза къде ще ходи.
По лицето на Ритър премина хладна тръпка.
— Кати, трябва да разбера Много е важно! Не мога да ти обясня колко важно е всичко това. Моля те, повярвай ми, трябва да знам къде е.
— Искате да ми кажете, че и вие не знаете къде е той? — В гласа й се забелязваха тревожни нотки.
Ритър разбра, че Райън е научил.
— Виж какво, Кати, аз ще го намеря. Не се тревожи. — Усилието да я успокои се провали, но Ритър затвори телефона при първата удобна пауза. Директорът по оперативните въпроси отиде в канцеларията на съдията Мур. Знамето лежеше на бюрото на директора на централното разузнаване, все още сгънато на триъгълник, като накривена шапка. Съдията Артър Мур, директор на централното разузнаване, седеше тихо и го гледаше.
— Джак го няма. Жена му казва, че не знае къде е. Той знае, Артър. Знае и е отишъл да направи нещо.
— Как може да е разбрал?
— Откъде да знам, по дяволите? — Ритър се замисли за момент, а след това махна с ръка на шефа си. — Ела.
Влязоха в канцеларията на Райън. Ритър отвори панела пред стенния сейф на Джак и набра съответната комбинация, но не се случи нищо, освен че започнаха да святкат предупредителните светлинки по проклетия циферблат.
— По дяволите — каза Ритър. — Мислех, че това е комбинацията.
— Комбинацията на Джеймс ли?
— Да. Нали знаеш какъв бе той, никак не харесваше тези проклети неща и вероятно… — Ритър се огледа. Досети се след третия опит, като извади плота за писане от бюрото и видя шифъра.
— Мисля, че го набрах правилно. — Обърна се и отново се опита. Този път светлинките бяха съпроводени от проклетия звуков сигнал. Ритър се извъртя и отново провери номера. На листа имаше написано и друго нещо. Ритър издърпа плота още повече.
— О, Господи.
Мур кимна с глава и отиде при вратата.
— Нанси, кажи на охраната, че ние се опитваме да отворим сейфа. Изглежда, Джак е променил комбинацията, без да ни каже, както би трябвало да направи. — Директорът на централното разузнаване затвори вратата и се върна.
— Артър, той знае.
— Може би. Как можем да проверим?
След една минута се върнаха в канцеларията на Ритър. Той беше унищожил всички документи, но не и паметта си. Не се забравя името на човек с медал на честта. Всичко беше въпрос на натискане на копчето на телефона и обаждане до Първа ескадрила за специални задачи в базата на военновъздушните сили „Еглин“.
— Трябва да говоря с полковник Пол Джоунс — каза Ритър на сержанта, който вдигна телефона.
— Полковник Джоунс отсъства, сър. Не зная къде е.
— Кой знае?
— Офицерът, отговорен за операциите на ескадрилата, може да знае, сър. Разговаряме по несекретна линия, сър — напомни му сержантът.
— Кажи ми номера му.
Сержантът му го каза и Ритър се обади по секретната линия.
— Трябва да намеря полковник Джоунс — каза Ритър, след като се представи.
— Сър, имам заповед да не давам информация за него на никого. На никого, сър.
— Майоре, ако той отново е в Панама, аз трябва да го знам. Животът му може да зависи от това. Става нещо, за което той трябва да разбере.
— Сър, имам заповед…
— Майната им на твоите заповеди, синко. Ако не ми кажеш къде е и ако екипажът му загине, вината за това ще бъде твоя! Сега ще ми кажеш ли или не?
Офицерът никога не беше участвал в реални бойни действия и решенията, от които зависи животът на други, за него представляваха теория. Поне до момента.
— Сър, те са там, където бяха и преди. На същото място, същите хора. Мога да ви кажа само това, сър.
— Благодаря, майоре. Постъпихте правилно. Наистина. Сега ви предлагам да си възпроизведете съдържанието на този разговор в писмен вид. — Ритър затвори слушалката. Високоговорителят на телефона беше включен.
— Това трябва да е Райън — съгласи се директорът на централното разузнаване. — Какво ще правим сега?
— Ти ми кажи, Артър.
— Още колко души ще убием, Боб? — попита Мур. Най-много се боеше от огледалата, защото там щеше да види нещо, по-недостойно от отражението, което желаеше.
— Разбираш ли последствията?
— Майната им на последствията — изсумтя бившият главен съдия на Тексаския апелативен съд.
Ритър кимна и натисна друг бутон на телефона. Когато, се обади, говореше с нормалния си, решителен глас на командир:
— Нуждая се от всичко, което е разработено през последните два дни от „Лудория“. — Натисна друг бутон. — Искам началникът на полевата служба в Панама да ми се обади до тридесет минути. Кажете му да се подготви за работа. Днес ще бъде много зает. — Ритър постави слушалката на мястото й. Трябваше да почакат няколко минути, но това не изискваше мълчание.