— Е, това е то — каза Алисън. Хвана другия мистър Доу за лакътя и го поведе напред. — Сега е твой ред, приятел.
Една светкавица блесна наблизо, когато стигнаха до вратата, през която се минаваше към надстройката. Затворникът се смръзна на място, като погледна нагоре за последен път. Приятелят му беше там, на мачтата, с отпуснато тяло, разклатен като махало на часовник и мъртъв в дъжда.
— Вярваш ли ми сега? — попита навигаторът, като го дръпна навътре. Панталоните на мистър Доу бяха подгизнали от дъжда, но и по друга причина.
Първата задача беше да се изсушат. Когато съдът се събра отново, всички бяха облечени в сухи дрехи. Джеймс Доу сега носеше син работен комбинезон на бреговата охрана. Белезниците му бяха свалени и той намери на масата на обвиняемите чаша горещо кафе. Пропусна да забележи, че в момента старшина Ореза не присъстваше на масата на заседателите, нито и че боцманът Райли не е в стаята. Атмосферата сега беше по-отпусната, отколкото преди, но затворникът не го забелязваше. Джеймс Доу беше всичко друго, но не и спокоен.
— Мистър Алисън — напевно каза капитанът. — Бих предложил да поговорите с клиента си.
— Сега ще бъде много просто, приятел — каза Алисън. — Можеш да говориш или да увиснеш. На капитана хич не му пука какво ще стане. Като за начало как се казваш?
Хесус започна да говори. Един от офицерите от съда взе видеокамера, всъщност тя беше същата, която използваха при качването на борда, и го помоли да започне отново.
— Добре, нали разбираш, че имаш право да не казваш нищо? — попита някой. Затворникът не обърна внимание и въпросът беше повторен.
— Да, точно така, разбирам, ясно ли е? — отговори той, без да обръща глава. — Вижте, кажете какво искате да знаете.
Разбира се, въпросите вече бяха написани. Алисън, който беше и офицерът-юрист на катера, прочете листа колкото можа по-бавно пред видеокамерата. Основният му проблем се състоеше в това да забавя достатъчно въпросите, за да може да бъде разбираем. Разпитът продължи около пет минути. Затворникът говореше бързо, но с прости думи и не забелязваше погледите, които получаваше от слушателите си.
— Благодаря ви за сътрудничеството — каза Вегенер, след като нещата приключиха. — Разбира се, няма да можем да направим много за колегата ви. Разбирате, нали?
— Предполагам, че това си беше негов проблем — отговори мъжът и всички в стаята започнаха да дишат по-леко.
— Ще разговаряме с американския прокурор — обеща капитанът. — Лейтенант, можете да върнете затворника в карцера.
— Слушам, сър. — Алисън изведе затворника, а камерата ги следеше. Но като стигна до стълбата, която водеше надолу, затворникът се препъна. Не видя ръката, която го направи, и не му остана време да се огледа, защото друга невидима ръка се стовари върху врата му. След това старшина Райли счупи ръката на изпадналия в безсъзнание мъж, а старшина Ореза затисна устата му с парче марля, напоена с етер. Двамата го занесоха в лазарета, където лекарят на катера постави шина на ръката му. Това просто беше пукване на костта като при децата и не изискваше специална помощ. Завързаха здравата му ръка за койката и го оставиха да спи там.
Затворникът спа до късно. Донесоха му закуска от каюткомпанията и му позволиха да се почисти, преди да дойде хеликоптерът. Ореза дойде, за да го вземе, отново го изведе на горната палуба и назад към хеликоптерната площадка, където старшина Райли водеше другия затворник към хеликоптера. Това, което на Джеймс Доу — истинското му име се оказа Хесус Кастильо — се стори забележително, беше, че Джон Доу — Рамон Хосе Капати — е жив. Двамата агенти от Агенцията за борба с наркотиците ги поставиха да седнат колкото е възможно по-далеч един от друг. Такива бяха инструкциите им. Капитанът обясни, че единият задържан беше си признал и другият може да не остане много доволен от това. Кастильо не можеше да свали очи от Капати. Удивлението в очите му приличаше дотолкова на страх според агентите, които обичаха признанията при углавните престъпления, че решиха да ги държат колкото е възможно по-далеч един от друг. Отнесоха със себе си и всички физически веществени доказателства и няколко видеокасети. Вегенер проследи как хеликоптерът на бреговата охрана „Делфин“ се издига и се зачуди как ли ще реагират хората на сушата. Фазата на отрезвяване, която винаги следва някое леко откачено деяние, беше дошла, но Вегенер бе предвидил и това. Всъщност сметна, че е предвидил всичко. Само осем членове на екипажа знаеха какво е станало и какво се иска да кажат. Изпълнителният офицер се появи до Вегенер.