— Точно от това се боя най-много, сержант — отговори Райън, като горчиво се засмя най-вече на себе си.
Кацнаха в Сантагуеда. Ларсон познаваше човека, който ръководеше местното летище, и го уговори да му даде микробуса си „Фолксваген“. Двамата офицери от ЦРУ отидоха на север и след един час преминаха през село Ансерма. Прекараха половин час там, караха наоколо, докато видяха това, което търсеха: няколко камиона, тръгващи или прибиращи се по коларски път, както и скъпа лимузина. Кларк се увери, че от „Лудория“ бяха познали мястото, за което си мислеше и той, докато летяха насам. След като потвърдиха всичко това, отново караха на север още половин час, после поеха по един страничен път в планината над Вегас дел Рио. Кларк бе забил нос в една пътна карта, а Ларсон намери едно хълмче, където спря колата. Тук извадиха радиотелефона.
— „Нож“, тук „Променлива“, край.
Не се получи нищо въпреки петминутните опити. Ларсон откара колата още на запад, като преминаваше през всевъзможни дупки в опит да намери друго високо място за Кларк. Когато получиха отговор, часът беше три следобед и правеха петия си опит.
— Тук „Нож“. Край.
— Чавес, говори Кларк. Къде си ти, по дяволите? — попита Кларк на испански.
— Нека първо си поговорим.
— Бива си те, хлапе. Биха могли да те използват в трета група за специални операции.
— Защо трябва да ти имам доверие? Някой ни прецака. Някой реши да ни захвърли тук.
— Не съм аз.
— Радвам се да го чуя — беше скептичният и горчив отговор.
— Чавес, говориш по радиовълна, която може да е разкрита. Ако имаш карта, ние се намираме на следните координати — обясни Кларк. — Двама сме в син микробус. Провери ни. Не бързай, използвай толкова време, колкото ти е необходимо.
— Вече го сторих! — отговори радиотелефонът.
Кларк извъртя глава и видя един човек с автомат АК-47 на пет метра от себе си.
— Нека действаме разумно, хора — каза сержант Вега. Още трима мъже се появиха от гората. Един от тях имаше кървава превръзка на бедрото си. Чавес също беше преметнал един „Калашников“ през рамо, но бе запазил своя МП-5 със заглушител. Отиде право при микробуса.
— Не е лошо, хлапак — каза Кларк. — Как се досети?
— Радиотелефон с ултрависока честота. Трябва да излъчваш отвисоко, нали? Според картата тук има шест такива места. Чух те и те забелязах, когато се насочи насам преди половин час. Сега ще ми кажеш ли какво става, мамицата му?
— Най-напред нека се погрижим за ранения. — Кларк слезе и подаде пистолета си с дръжката напред към Чавес. — Отзад имам медикаменти за оказване на бърза помощ.
Раненият мъж беше сержант Хуардо, автоматчик от 10-и планински полк във Форт Дръм. Кларк отвори задната врата на микробуса и помогна да го качат, а след това отвори раната.
— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита Вега.
— Някога бях тюлен — отговори Кларк, като вдигна ръка, за да могат да видят татуировката му. — Трета група за специални операции. Прекарах доста време във Виетнам. Занимавах се с неща, които никога не стигнаха до телевизионните новини.
— Какъв беше там?
— Напуснах като помощник-боцман, или за вас Е-7. — Кларк огледа раната. Лоша на външен вид, но не и опасна за живота, стига да не кърви много, което досега не се беше случило. Дотук изглеждаше, че пехотинците са направили повечето от нещата, които е трябвало да направят. Кларк разкъса превръзката и поръси раната с противомикробна сулфамидна пудра. — Имате ли препарат за разширяване на кръвоносните съдове?
— Ето. — Сержант Леон му подаде една торбичка с вътрешновенозна течност. — Никой от нас не знае как да го използва.
— Не е трудно. Гледай как го правя. — Кларк хвана ръката на Хуардо над лакътя и го накара да свие юмрук. След това заби иглата в голямата вена над лакътя. — Виждаш ли? Добре, шмекерувам. Жена ми е медицинска сестра и аз понякога практикувам при нея в болницата — призна си Кларк. — Как се чувстваш, хлапе? — попита той пациента си.
— Ще ми се да поседна — призна Хуардо.
— Не искам да ти инжектирам болкоуспокояващо. Може да се наложи да си буден. Смяташ ли, че ще издържиш?
— Щом трябва. Хей, Динг, имаш ли бонбони?
Чавес му подхвърли шишенцето с болкоуспокояващи хапчета тиленол.
— Това са последните, Пабло. Пести ги.
— Благодаря, Динг.
— Имаме малко сандвичи на предната седалка — каза Ларсон.
— Храна! — Вега веднага се отправи натам. След минутка четиримата войници поглъщаха храната заедно с шест коли, които Ларсон бе купил по пътя насам.
— Откъде взехте оръжията?
— От лошите. Тъкмо свършихме патроните за нашите автомати и реших, че трябва да се справяме с подръчни средства.