— Да — каза Леон. — Все още не сме спипали нито една важна клечка.
— Досега очистихме пет-шест от тези копелета. Това беше моята част от операцията. — Кларк се обърна към Чавес. Трябваше да каже това, за да ги увери в достоверността на думите си.
— Но как, кога…
— Не трябва да се разбъбряме чак толкова, деца — каза им Кларк. — Човек не може да се хвали навсякъде кого е убил, независимо кой му е разрешил.
— Наистина ли си толкова добър?
Кларк само поклати глава.
— Понякога. Понякога не съм. Ако вие не бяхте адски добри, нямаше да сте тук. А има и моменти, когато всичко е просто късмет.
— Ние току-що извадихме късмет — каза Леон. — Аз дори не зная какво се обърка, но капитан Рохас просто…
— Да. Видях как някакви идиоти товареха тялото му в каросерията на един камион…
Леон се стегна.
— И какво…
— Какво направих ли? — попита Кларк. — Бяха трима. И тях натоварих в камиона. След това го запалих. Не се гордея особено много с това, но смятам, че отклоних малко от напрежението около вас от „Знаме“, когато го сторих. Не беше много, обаче тогава можех да направя само толкова.
— А кой изтегли нашия хеликоптер?
— Същият, който спря и радиото. Знам го. След като всичко приключи, искам да се сдобия и с кожата от неговия задник. Не може така да се изпращат хора на операция, а след това да им се прави такъв номер.
— И какво ще правиш? — попита Вега.
— Ще го плесна много силно през двете ръце. Сега слушайте. Притеснявайте се за това, което ни предстои тази вечер. Всичко по реда си. Вие сте войници, а не тълпа млади проститутки. Нека говорим по-малко и мислим повече…
Чавес, Вега и Леон схванаха намека. Започнаха да проверяват оборудването си. В микробуса имаше достатъчно място, за да разглобят и почистят оръжието си.
Кларк влезе в Ансерма към залез-слънце. Намери едно тихо място на около миля от къщата и слезе от микробуса. Кларк взе очилата за нощно виждане на Вега и заедно с Чавес отидоха на разходка.
Земята бе обработвана наскоро. Кларк се запита какво ли са садили, но този факт, а и това, че се намираха близо до селото, означаваше, че дърветата наоколо са оредели от огньовете за готвене. Можеха да се движат бързо. Половин час по-късно видяха къщата, отделена от гората с двеста метра открита площ.
— Не ми харесва — каза Кларк от мястото, на което лежеше.
— Виждам шестима, до един с автомати „Калашников“.
— Имаме компания — каза човекът от ЦРУ и се обърна, за да види откъде идва звукът. Беше от един мерцедес и следователно можеше да принадлежи на всеки от хората на Картела. С него дойдоха още две коли — едната отпред, а другата — отзад. Шестима телохранители излязоха, за да проверят района.
— Ескобедо и Латоре — каза Кларк. — Две важни клечки, които идват, за да се срещнат с Кортес. Чудя се защо ли…
— Твърде много са — прекъсна го Чавес.
— Забеляза ли, че нямаше никаква парола, нищо?
— Е?
— Възможно е, ако играем картите си правилно.
— Но как?
— Мисли творчески — посъветва го Кларк. — Връщаме се при колата.
Това им отне още двадесет минути. Когато стигнаха дотам, Кларк нагласи един от радиотелефоните си.
— „Цезар“, тук „Змия“, край.
Второто зареждане с гориво направиха недалеч от брега. Щеше да се наложи да заредят най-малко още веднъж, преди да тръгнат обратно за Панама. За момента другият вариант не им изглеждаше много вероятен. Хубавото беше, че капитан Франсис Монтейн управляваше своя „Комбат Тейлън“ с обичайния замах и четирите му витла се въртяха в постоянен ритъм. Нейните радиооператори вече разговаряха с оцелелите наземни групи, като по този начин облекчаваха задачата на екипажа на хеликоптера. За първи път през мисията екипажът на самолета можеше да действа така, както е обучаван. Самолетът „МС-130Е“ координираше различни части от операцията, насочваше хеликоптера към съответните места и го отдалечаваше от евентуални заплахи. Освен това поддържаше хеликоптера на ПД постоянно зареден с гориво.
В задната част нещата се бяха успокоили. Райън бе станал и се разхождаше натам-насам. След малко страхът му доскуча и той дори успя да използва отвора за уриниране, без да го пропусне. Екипажът на хеликоптера го прие като натрапник, към когото поне нямаха нищо против, а това някак си означаваше много за него.
— Райън, чуваш ли ме? — попита Джоунс.