Кларк угаси фаровете и откара микробуса още сто метра надолу по пътя. Избра място до един завой. Спря микробуса и го извъртя, за да прегради пътя.
— Дайте ми една от осколочните си гранати — каза той, като слезе от колата, но остави контактния ключ на мястото му. Най-напред разхлаби щифта на гранатата. След това я завърза за дръжката на вратата и прокара друга жица от щифта към педала за газта. Това му отне по-малко от минута. Следващият човек, който реши да отвори вратата, ще получи гадна изненада. — Добре, хайде.
— Хитро го направи, мистър Кларк — каза Чавес.
— Хлапе, аз съм бил нинджа, преди това да стане модно. А сега млъквай и си върши работата. — Каза го без усмивка, защото нямаха време за празни приказки. Чувстваше се, сякаш се връща в младостта си, но макар усещането да беше добре дошло, щеше да е по-приятно, ако не бе прекарал младостта си във вършене на неща, които по-добре никой да не помни. Но възбудата от факта, че води хората си в бой, беше нещо, за което паметта му не го лъжеше. Това бе ужасно нещо, опасно. Също така то беше и нещо, за което много го биваше и той го знаеше. За момент той вече не беше мистър Кларк. Той беше Змията, човекът, чиито стъпки никой не е чувал. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, откъдето щяха да нападат.
Северновиетнамците бяха по-умни врагове от тези. Всички телохранители се намираха близо до къщата. Той взе очилата на Вега и ги преброи, като огледа и двора, за да види дали няма и други, но не забеляза.
— „Поличба“, тук „Шест“. Кажете местоположението си.
— Намираме се в горската ивица северно от обекта.
— Махнете със стробоскопната лампа, за да обозначите положението си.
— Добре, готово.
Кларк обърна глава и очилата му показаха инфрачервената стробоскопна лампа, която мигаше на откритата площ на около пет метра от гористата ивица. Чавес, който слушаше на същия канал, размаха своята лампа.
— Добре. Имайте готовност. „Цезар“, тук „Змия“. Заели сме позиция на източната страна на обекта, където пътят минава през гората. „Поличба“ се намира на северната страна Имаме две хубави стробоскопни лампи, за да обозначим местоположението си. Потвърдете чутото.
— Разбрано, повтаряме, намирате се в дървесната линия от източната страна на обекта, а „Поличба“ са в северната част. Повтарям, имате стробоскопни лампи, за да обозначите позициите на приятелските войски. Ние изчакваме на пет мили оттук — отговори ПД с възможно най-добрата си имитация на глас като от компютър.
— Разбрано. Идвай. Време е представлението да започне. Повтарям, идвай.
— Разбрано, повтарям. „Цезар“ идва с горещи оръдия.
— „Поличба“, тук „Змия“. Започнете стрелбата, започнете стрелбата.
Кортес имаше предимство и пред двамата, въпреки че никой от тях не знаеше причината за това. Латоре беше разговарял с Феликс предишния ден и чу от него, че Ескобедо е предателят в редиците им. По тази причина първи извади пистолета си.
— Какво става? — попита Ескобедо.
— Засадата беше много умно нещо, jefe, но прозрях замисъла ти — каза Кортес.
— За какво говориш?
Преди Кортес да може да му даде предварително планирания отговор, изгърмяха няколко автомата северно от къщата. Феликс не беше глупак. Първата му реакция беше да угаси осветлението. Латоре все още държеше под прицел Ескобедо, а Кортес изтича към прозореца с пистолет в ръка, за да види какво става. В момента, когато стигна до него, се досети, че постъпва глупаво, и коленичи, като поглеждаше над перваза.
Стрелбата беше лека и спорадична, просто няколко души, които създават лек смут, но той имаше хора и те щяха да се справят с това. Стрелците на Кортес, подпомогнати от охраната на Ескобедо и Латоре, веднага отговориха на стрелбата. Феликс гледаше как хората му се разпръсват като войници, групираха се на стрелкови звена, като веднага предприеха обичайната тактика на стрелба и обход. Както обикновено стрелците от охраната на Картела бяха смели, но глупави. Двама от тях вече лежаха на земята.
Да, видя, че вече става така, както трябва. Стрелбата откъм дърветата намаляваше. Вероятно това са някакви бандити, които късно са разбрали, че отхапват по-голям залък…
Нахлу някакъв звук — не беше чувал нищо подобно досега.
— Виждаме целта — дочу Джак в слушалките на разговорната уредба. Разбира се, Райън гледаше не където трябва. Въпреки че стоеше до оръдието, полковник Джоунс не сгреши да го помисли за стрелец. Не и истински стрелец. Сержант Зимър беше зад дясното оръдие, което се намираше от страната на пилота. Бяха се приближили толкова ниско, че Райън почувства — знаеше, — че може да протегне ръка и да докосне върховете на дърветата. След това хеликоптерът се завъртя. Шумът и вибрациите нападнаха Джак, независимо от предпазното му облекло, а огънят, който придружи шума, хвърли сянката на хеликоптера пред очите му, докато той търсеше цели.