— Ескобедо ли? А какво, по дяволите, правеше той…
— Оплакваш ли се?
— Какво да правим с него, дяволите да го вземат? — попита Джак.
— Е, не можех да го оставя там, нали?
— Но какво…
— Ако искаш, мога да дам един урок по летене на копелето. — Кларк направи жест към задната рампа. „Ако се научи да лети, преди да се удари в земята, много добре…“
— Не, по дяволите, това е убийство!
Кларк му се усмихна.
— Оръдието до теб също не е за водене на преговори, докторе.
— Добре, хора — чу се гласът на ПД по разговорната уредба, преди да могат да продължат разговора си. Още един етап и свършваме.
29.
ДОПЪЛВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА
Нещата започнаха с предупреждението на президента. Адмирал Кътър не беше свикнал да проверява дали заповедите му се изпълняват. По време на кариерата му във военноморските сили заповедите бяха неща, които той дава, а други хора изпълняват, или които той трябва да изпълнява, ако му е наредено отгоре. Обади се до ЦРУ, свърза се с Ритър и зададе въпроса, който по принцип е ненужно обиден. Кътър знаеше, че вече е унижил този човек и не постъпва умно, като продължава да го прави — но ако президентът е прав? Този риск изискваше допълнителни действия. Реакцията на Ритър го разтревожи. Нямаше го раздразнението, което трябваше да се долови в гласа му. Вместо това той отговори както обикновен правителствен бюрократ: да, разбира се, че заповедите се изпълняват. Ритър беше хладен и ефикасно работещ кучи син, но дори и хората като него имат граница, след която на преден план излизат чувствата. Кътър знаеше, че е пресякъл тази точка по отношение на заместник-директора по операциите. Очаквания гняв просто го нямаше у него.
„Нещо не е наред. — Съветникът по въпросите на националната сигурност реши, че трябва да се поотпусне. — Нещо може би не е наред.“ Май Ритър го будалка. Кътър се замисли. Може пък да е разбрал, че това е единствено верният начин на действие, и се е оставил в ръцете на съдбата. В края на краищата Ритър харесваше службата си. Както казваха в правителствените кръгове, там е в свои води. Дори най-важните правителствени служители имаха свои води. Дори и те често пъти не харесваха идеята да напуснат канцеларията си, секретарката, шофьора и титлата, които ги обозначаваха като важни персони въпреки нищожните им заплати. Както в във филмите, да напуснеш правителството означава да навлезеш в реалния свят, а там хората очакват резултати, които да подкрепят докладите за правителството и оценките на националното разузнаване. Колко хора стоят на правителствена служба поради сигурността, облагите и изолацията от този „реален“ свят? Кътър беше сигурен, че хората от този тип са повече, отколкото онези, които се считат за честни слуги на народа си.
Но дори да беше така, не бе съвсем сигурно и се налагаше допълнителна проверка. Затова се обади до Хълбърт Фийлд и поиска да го свържат с отговорника по оперативните въпроси.
— Трябва да разговарям с полковник Джоунс.
— Полковник Джоунс не е тук, сър.
— Трябва да разбера къде е.
— Не разполагам с тази информация, сър.
— Как така не разполагате с тази информация, капитане? — Истинският шеф по оперативните въпроси днес не беше дежурен и един от пилотите на хеликоптери носеше вахтата.
— Искам да кажа, че не зная, сър — отговори капитанът. Щеше му се отговорът на този глупав въпрос да е по-обиден, но обаждането беше по секретната линия и не можеше да знае кой, дяволите да го вземат, е на другия край.
— Кой знае?
— Не мога да ви кажа, сър, но ще се опитам да разбера.
„Това не е ли някакво оплескване по командната верига? — запита се Кътър. — Ами ако не е?“
— Капитане, всичките ви самолети „МС-130“ по местата си ли са? — попита Кътър.
— Три от тях се намират по задачи, сър. Местоположението им е секретно. Искам да кажа, сър, че почти винаги местоположението на нашите самолети е секретно. Освен това ураганът на юг от нас ни кара да готвим за местене много от самолетите си в случай, че тръгне насам.
Кътър би могъл да настои за информацията веднага, но това щеше да означава, че трябва да разкрие кой е. Дори и в този случай щеше да разговаря с някой младши офицер на двадесет и няколко години, който просто може да не му даде информацията, защото са му казали да не го прави. А младшите офицери знаят, че никога няма да бъдат сериозно наказани, задето са поели инициативата и са сторили нещо, което не трябва — или поне не по телефона, независимо дали той е секретен или не. Такова настояване също така би привлякло вниманието върху нещо, което той не искаше да…