— Нещата никога не са съвсем такива, каквито изглеждат, нали?
— Предполагам, че си прав, защото са загинали само трима невинни. Вместо четирима.
„Съвсем сигурно е, че собственикът не е бия ангел — помисли си капитанът. — Но трябваше ли да убиват и жената и децата му?“ — Вегенер се загледа в неподвижното море, без да знае колко много хора ще загинат заради това, което той беше започнал.
4.
ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОДГОТОВКА
За първи път Чавес разбра колко необикновена е тази работа на летище „Сан Хосе“. Откараха ги дотам с фургон под наем, на който нямаше никакви обозначения. Слязоха в района на летището, определен за цивилни самолети, където ги чакаше реактивен частен самолет. Това вече беше нещо. „Полковник Смит“ не се качи в самолета. Той стисна ръцете на всички, каза им, че ще ги очакват, и се върна във фургона. Сержантите се качиха на самолета, който им се стори не толкова за бизнесмени, колкото малък лайнер. Дори имаше стюардеса, която сервираше напитки. Всички разтовариха оборудването си и си взеха по напитка с изключение на Чавес, който беше толкова уморен, че дори не погледна към младата дама. Едва усети излитането и преди самолетът да свърши изкачването, вече спеше. Нещо му подсказваше, че трябва да спи, докато има време за това. За войниците това беше вреден инстинкт, който обикновено се оказваше верен.
Лейтенант Джексън не беше идвал в поделението в Монтерей, но по-големият му брат му даде нужните инструкции и той намери офицерския клуб без трудности. Внезапно се почувства сам. Когато заключваше хондата си, осъзна, че неговата полева униформа е единствената наоколо. Поне не беше трудно да прецени човек на кого трябва да отдава чест. Като младши лейтенант той трябваше да козирува на почти всички.
— Хей, Тими! — извика брат му, седнал съвсем близо до вратата.
— Здрасти, Роб. — Двамата мъже се прегърнаха.
Семейството им беше сплотено, но Тими не беше виждал брат си, подполковник Робърт Джеферсън Джексън от Военноморските сили на САЩ, почти от година. Майката на Роби беше починала отдавна. Била само на тридесет години, когато се оплакала от болки в сърцето, решила да полегне за няколко минути и никога повече не станала, поразена от инфаркта. По-късно казаха, че била свръхнапрегната, но без поставена диагноза. Поредната американска чернокожа жена, прокълната да заболее от тази болест без симптоми. Съпругът й, преподобният Хошая Джексън, оплакваше загубата й заедно с цялата енория, в която и двамата бяха отгледали семейството си. Но макар и набожен мъж, Хошая Джексън беше и баща, чиито деца се нуждаеха от майка. Четири години по-късно той се ожени за една двадесет и три годишна енориашка и започна отново. Тимоти беше първото дете от втория му брак. Четвъртият му син беше избрал път като този на първия. Випускникът на академията в Анаполис Роби Джексън караше изтребител във военноморския флот. Тими беше си изслужил разпределението в Уест Пойнт и очакваше да направи кариера в пехотата. Вторият от братята беше лекар, а третият — адвокат с политически амбиции. Времената в Мисисипи се бяха променили.
За страничния наблюдател щеше да бъде трудно да определи кой от двамата братя е по-горд с другия. Роби, с три златни ленти на пагоните, носеше на джоба на куртката си златната звезда, която указваше, че е бивш командир в открито море — в неговия случай „VF-14“, ескадрила от изтребители „F-14 Томкет“. Сега Роби работеше в Пентагона и беше на път да стане командир на самолетоносачен полк, а след това вероятно да направи собствена кариера. Тимоти от своя страна беше семейният завързак в продължение на много години, но Уест Пойнт го промени до неузнаваемост. Беше по-висок от брат си поне с пет сантиметра и имаше най-малко шест килограма повече мускули от него. На рамото му, над емблемата на дивизията, се намираше рейнджърска светкавица. Още едно момче беше станало мъж по стария начин.
— Добре изглеждаш, момче — отбеляза Роби. — Какво ще кажеш за по чашка?
— Но само толкова. От доста време не съм сядал.
— Тежък ден ли има?
— Всъщност тежка седмица — отговори Тими, — но вчера успях да се наспя.
— Май се престарават — отбеляза Джексън с известна братска загриженост.
— Е, ако исках лек живот, щях да се запиша във военноморските сили.
Братята се посмяха добре по пътя към бара. Роби си поръча един „Джон Джеймсън“, а Тими се задоволи с бира. Разбира се, разговорът по време на вечерята започна със семейните новости, а след това се насочи към професионалната сфера.